„Човекът умря. А Бомбето остана.“

„Бомбето“ по Йордан Радичков в Куклен театър – Пловдив

Текстът е публикуван в бр.11/2021 на в-к “Литературен вестник”

„Бомбето“ по Й. Радичков, реж. К. Попова, сн. В. Попова

Постановка: Катя Петрова

Сценография: Рин Ямамура

Музика: Христо Йоцов

Хореография: Анна Пампулова

Ас.-хореограф: Мария Димитрова

Звуков дизайн: Светлозар Георгиев

Анимация: Сотир Гелев

Участват: Балена Ланджева, Велизар Евтимов, Венцеслав Димитров, Димитър Николов – Шаблата, Елин Стоянова, Ивелин Николов, Мария Димитрова, Наталия Василева, Стайко Стайков

 Премиера 6, 7, 11 март 2021 г.

Смея да твърдя, че Катя Петрова е режисьор, който прави театър само когато има какво значимо да каже с него. Освен това, тя не посяга към познати и обрасли с интерпретации текстове, а предпочита да открива за публиката нови непоставяни творби, които театрализира в различни естетически ключове с многобройни асоциативни интелектуални предизвикателства. Това определя и нейния творчески интерес към сериозната драматургична основа, която адаптира съобразно авторския си поглед към темите в произведението, както и към профила на публиката, към който са насочени нейните творби.

Не за пръв път в творческия интерес на Катя Петрова е текст на Йордан Радичков. Още като асистент на Юлия Огнянова през 1990 тя прави откъс по „Бомбето“, където ясно се вижда естетическата й нагласа и желанието й да развива кукления театър за възрастни. В Столичния куклен театър все още се играят „Ние, врабчетата“ – семеен спектакъл, създаден преди повече от петнадесет години. Атрактивните ярки импровизирани кукли – врабчета (автор Кольо Карамфилов) са сглобени от по няколко пръчки с опънат шарен плат – конструкции, създаващи асоциация с детски прашки за игра и напомнящи със схематичността си илюстрациите на самия Радичков към изданието на повестта.

„Бомбето“ по Й. Радичков, реж. К. Попова, сн. В. Попова

„Бомбето“ по едноименната повест на Йордан Радичков в Куклен театър – Пловдив е важно постижение за българския театър. Подготвяно дълго време, то доказва още веднъж актуалността и богатството на радичковите текстове, а сценичният прочит на режисьора Катя Петрова представя един изумително интересен алегоричен театрален език. Той търси допълнителни пластове в тъканта на текста, като улавя енергиите на съвремието, без да губи мярката и да прескача към груби злободневни политически асоциации. Както подсказва заглавието спектакълът проследява перипетиите на едно Бомбе, което преминава през поредица от исторически събития като непосредствен участник и наблюдател. Конфликтът е между индивида – бомбето и тълпата от шапки (видът им се сменя съобразно историческото време). Маркер за историческия контекст е колективният образ на множеството шапки, а те се сменят във времето – от бомбета и шапки с периферия през военни каски, барети, каскети, милиционерски фуражки до пълно гологлаво отсъствие. Освен основната фабула на повестта „Бомбето“, драматургичната основа на спектакъла включва и текстове от още няколко произведения на Радичков – „Суматоха“ и „Ние, врабчетата“. Сценарият има фрагментарна структура, което предполага и монтажен принцип на изграждане на действието в спектакъла. Ситуациите разгръщат конфликта на индивидуалното при сблъсъка с колективното. Пътят/пътуването (през времето и пространството) е знакова метафора, която подчинява и прониква цялата образност, натоварена с ярки асоциации и алегорични препратки към историческото време. От една страна колективният човешки образ успява да уплътни историята на Бомбето при пътешествието му през историческите превратности, а от друга – да внуши драматичната загуба на индивидуалност, изразена в основния лайтмотив: „Човекът умря. А Бомбето остана.“ Заличената индивидуалност, като обобщен образ на съвременния човек, е онзи проблем, който основно занимава режисьорския прочит, а може да се каже и че това като цяло извежда смисъла на спектакъла.

 Цялостният художествен стил се формира и от естетиката на сценографа Рин Ямамура. Спецификата на нейната работа познаваме от няколкото предишни представления с Катя Петрова, например плоските знакови кукли и кубистични пространства в „Цар Шушумига“ (Драматично-куклен театър – Пазарджик, 2010), „Бурята“ (Столичен куклен театър, 2013) и изобретателната предметна среда в Колекционерката“ (Театър 199, 2014). В „Бомбето“ предметът дотолкова превзема човека и неговата индивидуалност („Нашите шапки са нашите възгледи“), че сам той става субект, като в най-крайния вариант обема цялото сценично пространство под формата на огромно жълто бомбе. Многобройните трансформации на средата в ситуациите и умелото втъкаване на мултимедийните средства в единен стил показват владеене на яркия алегоричен език на кукления театър за възрасни. Динамиката на действието се допълва от играта с цветове – черно-бели и цветни петна и пространства, близки и далечни перспективи, ниски и високи планове. Сценичното оформление е многофункционално, обобщено, и същевременно просто, дори минималистично – състои се от движещи се паравани с плоски ластици, които позволяват да се разделят и извеждат пред тях елементи, върху които се насочва вниманието на зрителя, а средата представя ту движещ се влак, ту градски площад, ту занаятчийска работилница и поле. Черно-белият графичен дизайн на пространството и блендата на светлини и сенки е така използвано, че да се акцентирa върху универсалността на историята, отдалечавайки се от всякаква конкретика.

„Бомбето“ по Й. Радичков, реж. К. Попова, сн. В. Попова

Безкомпромисният професионализъм на екипа и умението им да се справят с театър тип „клоунада“ се вижда и при изграждането на сцените, в които единно се спояват музика (Христо Йоцов), звуков дизайн (Светлозар Георгиев), анимация (Сотир Гелев), хореография (Анна Пампулова) и ансамблови изпълнения. Актьорите непрекъснато сменят своята функция в представлението – те ту коментират историята като разказвачи, ту се идентифицират с ролите си и куклите си, ту са кукловоди, което засилва ефекта на карнавалност и клоунада и го подчертава с пресилени мимики, жестове, пантомима, илюстрация, озвучаване на действията на микрофон и пред публиката. В хода на действието „играта“ е водещ принцип в изграждането на ситуациите и образите. Ролята на основен поддръжник и двигател на Бомбето е поверена на актьора Велизар Евтимов, който умело и ловко носи шапката, коментира и анимира предмета. В спектакъла се откроява и присъствието и точно намерените позиции в колективните изпълнения на Балена Ланджева, Венцеслав Димитров, Димитър Николов – Шаблата, Елин Стоянова, Ивелин Николов, Мария Димитрова, Наталия Василева и Стайко Стайков, които изключително професионално и рефлективно се справят и с индивидуалните задачи в общото.

Резултатът от органичното съчетание на различни изразни средства – „живо” актьорско присъствие, клоунада, обиграване на предмети, традиционни кукли, игра с думите и звученето им, анимация, музика е именно този лек и витален, „кислороден“ театър, с който винаги свързвам спектаклите на Катя Петрова.

Зорница Каменова

Проектът е част от програма „Наследство“ на Пловдив – европейска столица на културата 2019. 

„Светулки“ в Театър 199

Зорница Каменова споделя впечатленията си за новата пиеса от Андрей Филипов „Светулки“, поставена от Катя Петрова в Театър 199. Текстът е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 5 / 2017

„Светулки“ от А. Филипов, реж. К. Петрова, Театър 199, сн. Гергана Дамянова

В творческата дейност на Катя Петрова като режисьор могат да бъдат отграничени две посоки, които в зависимост от степента на обобщение на сценичните образи са насочени или само към възрастната публика или са от типа на т.нар. „семейни представления“. За първата примери са „Цар Шушумига“ от Константин Илиев (2010), „Автобиография“ по Нушич (2011), „Бурята“ по Шекспир (2013), „Колекционерката“ от Радослав Чичев (2014), „Семейство Замза“ по Кафка (2015), а за втората – „Ние, врабчетата“ от Радичков (2002), „История за Чайка и банда котараци“ по Сепулведа (2008), „Приказка за скитника-крал“ по Чапек (2012). Напоследък прави впечатление, че режисьорката се насочва към текстове, любопитни за деца и младежи, фокусирани върху сериозни теми касаещи предизвикателствата пред детето в процеса на израстването, осъзнаването на идентичността и трансформацията във възрастен. През сезон 2016/2017 репертоарите на няколко столични театъра се обогатиха с нейни представления, които препотвърждават необходимостта от внимание към именно тази театрална публика. В Столичен куклен театър се състоя премиерата на „Хуан Дариен – момчето тигър“ по латиноамериканския автор Орасио Кирога, в театър „София“ се играе „Роня, дъщерята на разбойника“ по Астрид Линдгрен, а „Светулки“ по пиесата на Андрей Филипов е най-новият й спектакъл в Театър 199.

Едва ли ще бъде пресилено ако кажем, че Катя Петрова е сред онези български режисьори, които целенасочено обогатяват българския сценичен репертоар с нови, непоставяни български или чужди текстове. Доколкото специфичния й подход към драматургията предполага тя да създава от недраматургични текстове сценарии за спектаклите, на които е режисьор, то „Светулки“ e от малкото изключения, защото е по текст на написана още през 2013 година детска пиеса от драматурга Андрей Филипов.

Сюжетът за две деца, поведени на околозвездно пътешествие от родената в лотус Светулка със странно име, дошла на Земята от космическата планета Тралфамадотус, е всъщност история – метафора за пътя, чрез който те заедно откриват красотата и вълшебството на непознатото и далечното (звездите), опознават света (запознават се с планетите) и се доближават до метафизичния свят отвъд познатото (тайните на Космоса). За най-малките зрители е радостта от визуалната зрелищност в играта на светлините, които се появяват ненадейно около персонажите, изникват в ръцете им, обгръщат ги, движат се в неочаквана светлинна феерия, която оставя без дъх. Същевременно по-големите деца откриват смисъл в ненатрапващия се образователен елемент, и в по-абстрактните препратки към субективността и относителността на живота и погледа към него, когато се смени перспективата. Важно послание на текста, предадено и чрез театралната игра е идеята за неразрушимите „вечни“ детски приятелства. Това е подсказано още в експозицията на спектакъла, която започва като детско забавление между четирима приятели, разпределящи си роли в игра, от която започва същинското приключение. Така четиримата персонажи стават герои на собственото си въображение, в което малките Филип и Мая наблюдават небесни явления и попадат в изключително звездно приключение, подведени от Разказвач–вълшебник и странна говоряща Светулка.

„Светулки“ от А. Филипов, реж. К. Петрова, Театър 199; сн. Гергана Дамянова

В „Светулки“ участват актьорите Анна Валерия Гостанян, Велислава Маринкова, Ангел Калев и Любомир Желев, музиката е на Христо Йоцов, а сценографията – на Петя Караджова – екип добре познат от предишен съвместен успешен проект – „Семейство Замза“, играещ се в момента на сцената на Театрална работилница „Сфумато“ и отличен с няколко номинации и награди Икар на Съюза на артистите в България.  Като режисьор от школата на Юлия Огнянова Катя Петрова следва принципите й на работа при изграждане на структурата на спектакъла, текстовата и визуална основа и разгръщането на актьорския потенциал, а именно етюдност при създаване на сцените, въображение и „добре изчислена свобода на импровизация“, което дава и същинската витална лекота на сценичния разказ и в „Светулки“. В голяма степен „магичността“ на необозримото е пресъздадена и чрез находчивата сценография на Петя Караджова, която изненадва с необичайната извънземна кукла – светулка, и двата вида кукли на децата – едните големи, колкото човешки деца (в реалната встъпителна история) и други – много по-малки, които сменят мащаба при пътешествието в огромното необятно космическо пространство, когато светулката се оказва много по-голяма от тях. Трансформацията на куклите и актьорските въплъщения, специфичните и оригинални театрални търсения на художника и режисьора създават от онова недоизказано, но податливо на визуализация театрално пространство забавни, живи, смешни, облени в светлини и контрасти образи, провокиращи полета на детското въображение. Смисъл, който създателите на спектакъла, определят така: „ …има полет над Земята. Но също онзи полет – на сърцето и душата. Там, където всеки може да е дълбоко щастлив, в световете на фантазията и на истинската близост.”

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА