Author Archives: asenterziev79

About asenterziev79

Асен Терзиев е театровед с интереси в областта на театралната теория, история и критика, както и на театралния мениджмънт. Главен асистент по История на европейския театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където завършва „Театрознание“ (2002) и защитава докторска дисертация (2010). Има над 100 публикации в специализираните издания и рубрики за театър (сп. Homo Ludens, в. Литературен вестник и др.). Главен координатор на Международен театрален фестивал „Варненско лято”. Дебютната му книга "Театралността - езикът на представлението" (изд. "П. Венедиков" 2012) е отличена с наградата "Икар" за критически текст.

Европейските театрални награди бяха раздадени в Рим за 16-и път

Текстът е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 1, 2018, с. 8 (10-16.01.2018)

Джеръми Айрънс и Изабел Юпер са новите носители на Европейската театрална награда. В последната седмица преди Коледните празници, между 12 и 17 декември, в Рим за 16-и път бяха връчени най-престижните отличия за театър на Стария континент, присъждани на емблематични личности за ярки постижения и цялостен принос в развитието на сценичното изкуство. Заедно с основната награда, за 14-ти път беше присъдена и наградата „Нови театрални реалности”, която се дава за оригинални експерименти и открития в областта на съвременния театрален език. С нея за 2017 г. бяха отличени пет от най-интересните и провокативни фигури на европейската сцена през последните години – режисьорите Сюзън Кенеди (Германия); Йерней Лоренци (Словения); Яел Ронен (Израел); Алесандро Скарони (Италия) и Кирил Серебреников (Русия) и една театрална трупа, наложила се със своите смели естетически търсения  и социални послания – Театър №099 (Естония). Със специални награди бяха удостоени писателят, поет и драматург Уоле Шоинка (Нигерия) и театралния режисьор Фатхел Джайби (Тунис).

Европейската театрална награда (ETP – Europe Theatre Prize) е създадена през 1986 г. като проект на Европейската комисия, тогава под ръководството на Жак Делор, по идея на Алесандро Мартинес (днес генерален секретар на наградата). Церемонията по присъждането й е проведена за първи път през 1987 г., а на третото й издание през 1990 г. започва да се връчва и награда за експерименти и обновяване на театралния език, наречена „Нови театрални реалности”. Европейската театрална награда и наградата за „нови театрални реалности” (както и отделни специални отличия) от тогава до днес, с известни прекъсвания, се присъждат всяка година като ETP включва диплом, пластика от известен скулптор и 60 000 евро, а наградата за нови театрални реалности в началото е диплом и 20 000 евро, които от 2010 г. са увеличени на 30 000 и се разпределят по равно между носителите й. За учредяването на отличието важна заслуга има и актрисата Мелина Меркури, която става нейн патрон, както и тогавашния министър на културата на Франция (в правителството на Франсоа Митеран) Жак Ланг, избран за президент на Европейската театрална награда. Организатори на ETP са Съюзът на европейските театри, Европейската театрална конвенция (ETC), Международната асоциация на театралните критици (AICT/IATC), Международният театрален институт (ITI), Европейската фестивална асоциация (EFA) и Съюзът на театралните училища и академии (E:UTSA). Раздаването на наградите е замислено и вече традиционно се провежда като специален фестивал в рамките на една седмица в различни европейски градове. Първите девет  издания са в Таормина, Италия, след което домакини на събитието стават Торун, Солун, Вроцлав, Санкт Петербург, Крайова, а 16-то издание, посветено на 30-годишния юбилей на  ETP, отново се завръща в Италия. То се състоя в знаменитата й столица като ярък и амбициозен международен театрален форум, осъществен като специален проект на министъра на културата на Италия и под патронажа на президента на републиката, с който беше отбелязана и 60-годишнината на Театро ди Рома и срещата на G7.

Програмата на фестивалната седмица (12-17 декември) на Европейската театрална награда 2017 в Рим включваше огромен масив от събития.  По установена традиция тя се състоеше от три основни части: теоретични дискусии и разговори с наградените; спектакли на няколко от личностите и трупите, получавали отличието на предишни издания (т.н. модул „Ritorni”, тази година това бяха Боб Уилсън, Питър Щайн и Джорджо Барберио Корсети) и афиш с по едно представление на всички наградени, и завърши с тържествената церемония по връчването на наградата. В продължение на 5 дни повече от 500 официални делегати – театроведи, театрални критици и журналисти, актьори, режисьори и директори на театри и организации, както и много любители на театъра изпълваха една от огромните зали на Палацо „Венеция”, където се провеждаха срещите с наградените и множеството теоретични дебати и презентации, и залите на старинния театър „Аржентина” (построен през 1731 г. върху част от мястото, заемано от Театърът на Помпей, завършен през 55 г. пр. Хр., днес основната сграда на Театро ди Рома) и на Националната опера, Театър „Индия” и театър „Паладиум”, където се показваха спектаклите.

Откриването на 16-то, „Римско” издание на Европейската театрална награда беше със специално италианско събитие – в едно от фоайетата на Театър „Аржентина” се проведе тържествената церемония по връчването на наградите, присъждани от Италианската асоциация на театралните критици на актьори, режисьори, театрални компании и проекти от Италия или свързани с нея и театралния й живот за 2017 г. За  най-добри актьорски постижения бяха отличени Кристиан ла Роса, Микеле ди Мауро, Елена Бучи и Ермана Монтанари; за режисура – Масимо Пополизио за забележителния  му спектакъл по известния роман на Пиер Паоло Пазолини „Момчета на живота” (1955), на сцената на театър „Аржентина”, продукция на Театро ди Рома, награди получиха и няколко трупи или отделни техни членове, представили успешни проекти през годината в различни форми и жанрове на съвременния театър. Италианската асоциация на критиците направи този път и едно изключение като присъди своята годишна награда и на германския режисьор Томас Остермайер за спектакъла му „Ричард ІІІ” (Шаубюне, Берлин, премиера 2015 г., чието 150-то представление е показано на сцената на Пиколо Театро в Милано през май 2017 г). Наградата за цялостно творчество получи известния драматург Манлио Сантанели (р. 1938 г., пиеси „Авариен изход” (1980), „Кралицата майка” (1984), поставена и у нас в Театър 199 под режисурата на Валентин Ганев, с участието на Невена Мандаджиева (Майката) и Владимир Пенев (Сина), премиера 2011 г). След церемонията международните гости и италианските театрали и зрители присъстваха и на официалното откриване на форума на сцената на театъра, последвано от постановката „Крал Лир” на италианския режисьор Джорджо Барберио Корсети, носител на Европейската награда за нови театрални реалности през 1994 г., продукция на театъра-домакин.

Изабел Юпер, носител на Европейската театрална награда за 2017 г.

Джеръми Айрънс, носител на Европейската театрална награда за 2017 г.

От теоретичните дебати и срещи, плътно запълващи останалите четири дни до вечерта, продължаваща с гледането един след друг на два спектакъла, безспорно най-интересни бяха разговорите с носителите на ЕТР’2017, както и на Наградата за нови театрални реалности. Много силни бяха представянията и дискусиите и с двамата емблематични актьори, отличени с основния театрален приз – Джеръми Айрънс и Изабел Юпер, в които те не само отново потвърдиха своята харизматичност и талант, но и високата си интелигентност и ангажираност с актуалните теми и въпросите на днешния свят. Особено интересен и задълбочен беше разговорът с Джеръми Айрънс, модериран блестящо от известния британски театрален историк и критик Майкъл Билингтън, и с участието на Фани Ардан и други колеги и приятели на актьора пред буквално препълнената до краен предел огромна зала в Палацо „Венеция”. В него той и останалите участници не само припомниха ключовите моменти от театралната и филмовата му кариера, но и увлекателно разкриха начина му на работа, удоволствието да се играе на сцената и пред камерата с подобен партньор – изключително прецизен и съсредоточен и едновременно с това сърдечен и предразполагащ, интересуващ се истински от колегата си отсреща. Едни от най-ярките моменти в почти четиричасовия разговор беше минидебатът между актьора и Майкъл Билингтън за неговата работа върху текстове на двамата му любими драматурзи – Том Стопард и Харолд Пинтър (с когото го е свързвало и лично приятелство), в чийто пиеси Джеръми Айрънс създава  най-силните си роли. След лаконичния, но удивително точен анализ на „Истинското нещо” (1982) на Стопард, с чиято постановка през 1984 г. дебютира на Бродуей (партнирайки си с Глен Клоуз) и получава наградата „Тони” за най-добър актьор, той направи и чудесна кратка характеристика на пиесите на Пинтър, оприличавайки ги на „великолепен кейк, под чиято привлекателна повърхност са скрити неочаквани дълбочини и празнини”. След емоционалното представяне на Изабел Юпер (която през тази година вече е носител на „Златен глобус” и „Сезар” за филма си „Тя”) от театрални специалисти, приятели и колеги, водено от известния френски театрал и бивш директор на Фестивала в Авиньон Бернар Февр Д’Арсие, последва разговор между нея и знамения полски режисьор Кшищоф Варликовски за начина й на работа и специално за съвместния им творчески процес в спектакъла „Федра” в Барбикан, Лондон.

Сред останалите срещи и дискусии много добро и полезно беше представянето и обсъждането на перспективите на електронното списание на Международната асоциация на театралните критици Scènes critiques/Critical Stages и въобще на състоянието и актуалните въпроси и развития на театралната критика, направено от сегашния му главен редактор – гръцкият театрален изследовател и критик Савас Пацалидис, съвместно с неговия създател и бивш дългогодишен редактор Юн Чол Ким, известния театровед Жорж Баню и др. Голям интерес и въпроси от страна на присъстващите предизвикаха и разговорите с екипа на естонския експериментален Театър N099 и специално с неговите създатели режисьорката и визуален артист  Ине-Лиз Семпер и режисьора Тийт Оджасо, дискусията по повод 50-годишнината на фестивала БИТЕФ, водена от неговия настоящ директор и член на Журито на Европейската награда за нови театрални реалности Иван Меденица, срещите със Сюзан Кенеди и Яел Ронен, както и с известния писател и драматург от Нигерия Уоле Шоинка и с гръцкия режисьор, визуален артист и пърформър Димитрис Папайоану, удостоен с една от 6-те награди тази година за нови театрални реалности.

4. „Хамлетмашина” по Хайнер Мюлер, Националната театрална академия „Silvio d’Amico”, Рим, спектакъл на Робърт Уилсън, носител на Европейската театрална награда за 1997г.

Разбира се, при голямо внимание преминаха и представленията на наградените актьори, режисьори и трупи. Въпреки че голяма част от подобна силно специализирана аудитория, каквато е основната част от публиката на Европейската театрална награда, познаваше повечето от отличените представления, беше особено интересно те да бъдат видени заедно, да бъдат откроени общите тенденции и посоки в тях, както и различията, спора и диалога помежду им. Фестивалният афиш включваше 9 представления: вече споменатата постановка „Крал Лир” на италианския режисьор Джорджо Барберио Корсети, Театър „Аржентина”; „№43-Мръсотия” на Ине-Лиз Семпер и Тийт Оджасо, Театър №099, Естония; „Ричард ІІ” на Петер Щайн,  Театро Метастазио ди Прато, Италия; „Крал Юбю” на Йерней Лоренци и Словенския национален театър, Любляна, който обаче не беше представен поради трагично събитие – неочакваната кончина на един от участващите актьори;  untitled на Алесандро Скарони, Италия; „Ромска армия” на Яел Ронен, Театър „Максим Горки”, Берлин; нова версия на знаменития, отдавна превърнал се в част от историята на съвременния европейски театър спектакъл на Робърт Уилсън „Хамлетмашина” по Хайнер Мюлер, направена от режисьора със студенти от Националната театрална академия в Рим „Silvio d’Amico”; „Непорочните самоубийства” по романа на Джефри Юдженидис на Сюзън Кенеди, Мюнхнер Камершпиле, Германия и чудесното сценично четене на пиесата на Харолд Пинтър „Прах при прахта”, подготвена от Джеръми Айрънс и Изабел Юпер специално за заключителната тържествена церемония по раздаването на наградите. От изброените спектакли безспорно се откроиха последните три, демонстрирайки както таланта и професионалната виртуозност на своите създатели, така и богатия спектър от различни гласове, идеи и посоки в днешния европейски театър.

5. „Непорочните самоубийства” по романа на Джефри Юдженидис, Мюнхнер Камершпиле, Германия, режисьор Сюзън Кенеди, носител на Европейската награда „Нови театрални реалности”

Каква по-голяма награда от това заключение би могъл да очаква форум като Европейската театрална награда!

12 – 19 декември, 2017, Рим – София                                                                              

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Advertisements

Уебсайт на списание за театър „Homo Ludens“

Списанието за театър „Homo Ludens“ вече има свой виртуален дом: http://www.homoludens.bg

В новия уебсайт може да бъде открит пълен архив на всички 20 броя на списанието от неговия първи брой, излязъл през 2000 г. Всеки брой е представен с пълното си съдържание, като голям процент от текстовете са достъпни за ползване онлайн. Архивът предлага и търсачка, улесняваща ориентацията в текстовете по „рубрики“ и „автори“.

Приятно четене!


Дискусия „Актьорът – съвременни динамики“

Портал „Култура“ публикува откъси от изказванията на дискусията на Гилдия на театроведите и драматурзите към САБ „Актьорът – съвременни динамики“, която се състоя на 23 март 2017 г.  Могат да се прочетат тук.


Венета Дойчева с номинация за годишните награди на Портал „Култура“

Театроведското изследване на Венета Дойчева „Въобразената телесност“ /изд. Жанет 45/ е сред номинираните 8 заглавия за годишните награди на Портал „Култура“ в раздел „Хуманитаристика“. Отличията са учредени през 2014 от Фондация „Комунитас“. Номинираните текстове трябва да са дело на съвременни български автори; да имат безспорни художествени достойнства и приносен характер за българската словесност, както и в отстояването на общочовешките и християнски ценности.

Победителят ще бъде обявен през септември!

Венета Дойчева

Венета Дойчева е преподавател в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” по Театрална критика и Теория на драмата. Учи в СУ “Климент Охридски” (Право – 1980/1981), получава магистърска степен по Театрознание (1986) в НАТФИЗ и магистърска степен по Междукултурни връзки и междукултурен обмен в Университет Париж 3 – Сорбон Нувел (2005). Специализира във Франция (Париж, Лил). Работи като драматург в Театър “Българска армия” (1998 – 2011). Автор на множество рецензии за театър, публикувани в периодичния печат, участник в разнообразни международни проекти, фестивали и конференции. Сътрудник на Международния театрален фестивал “Варненско лято” (1998, 2012). Автор на книгата “Думи и Еринии” (2010). Съставител и редактор на сборник съвременна българска драматургия “« Théâtre Bulgare d’aujourd’hui », Cahier de la maison Antoine-Vitez sous la direction de Veneta Doytcheva, éditions « L’Espace d’un instant », Paris, 2007


НОВА КНИГА ЗА СЪВРЕМЕННИЯ ТАНЦ

За книгата: 

Какво е танц? Какво е класически танц? Какво е модерен танц? Какво е съвременен танц?

Тази поредица от въпроси на пръв поглед е с нарастваща трудност. Сякаш колкото пò в началото на поредицата се намираме, толкова по-ясни са отговорите, а колкото по-напред се придвижваме, толкова по-спорни стават дефинициите. Това обаче е заблуда. Поколения хореографи и теоретици са поели вдъхновяващата и увлекателна, но нелека задача да разкрият сложността, криеща се зад всеки един от тези въпроси. Благодарение на тях днес можем да открием, че възможните отговори клонят към безкрайност. В перспективата на тази сложност книгата предлага собствени тези върху проблематиката на съвременния танц и неговия контекст. В нея са изследвани причините, поради които можем да преосмислим теорията и практиката на танца не като стъпили върху стабилни, неизменни основи, а като оттласкващи се от крехка, но гъвкава динамична структура от процеси, принципи, търсения, открития и удоволствия.

Първата част на книгата е посветена на различни подходи към парадоксалното поведение на понятието „съвременен танц“ в контекста на отношението между понятията „модерно“ и „съвременно“ изкуство, в паралел с явления като „постмодерен танц“ и в диалог с тезите на изследователи като Рамзи Бърт, Пеги Фелан, Андре Лепеки, Боян Манчев. Във втората част на изследването е разгледан симптоматичният казус на „театралния живот“ на съвременния танц в България от 1989 г. до 2010 г., именно в логиката на размиване на границите и преливане на различни форми на изкуството една в друга. Книгата предлага и систематизирана информация за български хореографи от периода, за медийната и критическа рецепция както на „съвременния танц“ изобщо, така и на конкретни явления. Приложенията включват интервюта и разговори с разгледаните творци, хронологичен списък на творбите им и подробни описания на множество спектакли.

За автора:

Ани Васева е театрална режисьорка и теоретичка на театъра и танца.  Авторка е на пиеси, критически и теоретични текстове за танц и театър. Сред последните ѝ постановки са „Лъвкрафт“ (2016), „Тотална щета“ (2016), „Малдорор“ (2015), „Пиеса за теб“ (2014) . През 2014 г. защитава дисертация на тема „Театрални измерения на съвременния танц в България от 1989 до 2010 г.” към Институт за изследване на изкуствата, БАН. Води курсове в областта на театралната теория и практика в НБУ и Tеатрален колеж „Любен Гройс“.


НОМИНАЦИИ „ИКАР“ 2017 за КРИТИЧЕСКИ ТЕКСТ. ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С НОМИНИРАНИТЕ!

big-vaobrazenata За книгата:

„Въобразената телесност – тялото като драматургичен проблем“ предлага поглед към специфичен и неанализиран проблем – тялото като феномен в координатите на драматургичния свят. Изходната точка е принадлежността на драмата към две художествени полета – на литературата и на театъра. Изследването прекосява текстове от различни епохи, стилове  и образни системи. Софокъл, Шекспир, Молиер, Жан Жьоне, Карел Чапек, Ориза Хирата, Сара Кейн и други автори хвърлят мост към разнообразните проявления на телата. Специално внимание е отделено на проблема за границата между човешкото, нечовешкото, призрачното, механичното, антропо- и зооморфното начало. Като стъпва върху класически и нови теоретични възгледи, свързани с разбирането за драмата, изследването заимства идеи и от други хуманитарни науки (история, социология, културология).

Книгата посочва оригинален ракурс към драмата, незаслужено пренебрегвана досега в осмислянето на един основен елемент от театралната практика – тялото на драматическия персонаж. Новото знание неусетно помага на читателя да разбира по-дълбоко тъканта на театралното изкуство и това да му носи радост.

 

img_0659-1-4За автора:

Венета Дойчева е преподавател в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” по Театрална критика и Теория на драмата. Учи в СУ “Климент Охридски” (Право – 1980/1981), получава магистърска степен по Театрознание (1986) в НАТФИЗ и магистърска степен по Междукултурни връзки и междукултурен обмен в Университет Париж 3 – Сорбон Нувел (2005). Специализира във Франция (Париж, Лил). Работи като драматург в Театър “Българска армия” (1998 – 2011). Автор на множество рецензии за театър, публикувани в периодичния печат, участник в разнообразни международни проекти, фестивали и конференции. Сътрудник на Международния театрален фестивал “Варненско лято” (1998, 2012). Автор на книгата “Думи и Еринии” (2010). Съставител и редактор на сборник съвременна българска драматургия “« Théâtre Bulgare d’aujourd’hui », Cahier de la maison Antoine-Vitez sous la direction de Veneta Doytcheva, éditions « L’Espace d’un instant », Paris, 2007

 

За книгата: cover_niki_04-1

„Театърът в България. 1989 – 2015“ описва развитието на съвременния български театър.  Изследването стъпва върху теорията на драмата и на представлението, върху историческия анализ и актуалната критическа рефлексия. Същевременно то се стреми да се придържа към емпириката на театралните факти и архивираната памет за тях. Художествените явления и индивидуалните творчески фигури са проектирани върху социокултурната динамика на преходните години. Заключенията и оценките са направени с оглед на конкретната ситуация, но и спрямо процесите в европейския и световния театър.

 

 

 

За автора: 

SAMSUNG TECHWIN DIGIMAX-340

Николай Йорданов е завършил „Театрознание“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Професор в Института за изследване на изкуствата и преподавател в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ по Театрална критика, Анализ на спектакъл, Теория на представлението. Съставител и редактор на специализираното театрално списание „Homo Ludens“. Куратор и организатор на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“. Автор е на две монографии „Българската драма – поглед от периферията към текста“ (изд. „Петко Венедиков“, С 2002)  и „Театрите в България между двете световни войни“  (изд. „Петко Венедиков“, С 2004);  съавтор на „История на българския театър“, т. 4 и „Енциклопедия на българския театър“. Написал е множество студии, статии, рецензии, отзиви в специализираните медии по проблемите на драмата, спектакъла, театралния език, културните политики и историческото развитие на българския театър.

 

 

 

19765За книгата:

„Човекът актьор в театъра на Йежи Гротовски“ дискутира революционното новаторство на Йежи Гротовски в необходимите контексти – социален, политически, религиозен. Гротовски преосмисля понятието „актьор“ и го дефинира в неделимата и свещена връзка със зрителя. Играта между тях на сливане и дистанциране, дифузията на пространствата – вътрешното и външното, довеждат до пълното преосмисляне на театралното действо. Композицията е разположена в пет глави, които анализират понятието „лаборатория“ и театралните предшественици на Гротовски в първите десетилетия на ХХ век (Юл. Остерва, К. С. Станиславски), през диалогичните конструкти на „драмата и участниците в нея“ (в диалог с М. Бубер, отец Ю. Тишнер и Ф. Ебнер) към институционалния феномен и работата на „лабораторията“. Анализирани са и осем постановки на Гротовски.

 

 

 

 

picЗа автора:

Петя Йосифова е хореограф, специалист в областта на съвременния танц, зам.-директор на Театър-лаборатория „Алма Алтер“. Завършва “Синтетично сценично изкуство” в Пловдивския университет и експерименталните театрални класове „4ХС”, магистратура “Изкуства и съвременност“ в Софийския университет и Европейската танцова академия danceWEB във Виена. През 2015 г. защитава докторат „Драмата и драматизацията в театъра на Йежи Гротовски” в СУ „Св.Климент Охридски“. Дългогодишната й работа с режисьора Николай Георгиев определя теоретичните й и практически нагласи.


„Светулки“ в Театър 199

Зорница Каменова споделя впечатленията си за новата пиеса от Андрей Филипов „Светулки“, поставена от Катя Петрова в Театър 199. Текстът е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 5 / 2017

"Светулки" от А. Филипов, реж. К. Петрова, Театър 199, сн. Гергана Дамянова

„Светулки“ от А. Филипов, реж. К. Петрова, Театър 199, сн. Гергана Дамянова

В творческата дейност на Катя Петрова като режисьор могат да бъдат отграничени две посоки, които в зависимост от степента на обобщение на сценичните образи са насочени или само към възрастната публика или са от типа на т.нар. „семейни представления“. За първата примери са „Цар Шушумига“ от Константин Илиев (2010), „Автобиография“ по Нушич (2011), „Бурята“ по Шекспир (2013), „Колекционерката“ от Радослав Чичев (2014), „Семейство Замза“ по Кафка (2015), а за втората – „Ние, врабчетата“ от Радичков (2002), „История за Чайка и банда котараци“ по Сепулведа (2008), „Приказка за скитника-крал“ по Чапек (2012). Напоследък прави впечатление, че режисьорката се насочва към текстове, любопитни за деца и младежи, фокусирани върху сериозни теми касаещи предизвикателствата пред детето в процеса на израстването, осъзнаването на идентичността и трансформацията във възрастен. През сезон 2016/2017 репертоарите на няколко столични театъра се обогатиха с нейни представления, които препотвърждават необходимостта от внимание към именно тази театрална публика. В Столичен куклен театър се състоя премиерата на „Хуан Дариен – момчето тигър“ по латиноамериканския автор Орасио Кирога, в театър „София“ се играе „Роня, дъщерята на разбойника“ по Астрид Линдгрен, а „Светулки“ по пиесата на Андрей Филипов е най-новият й спектакъл в Театър 199.

Едва ли ще бъде пресилено ако кажем, че Катя Петрова е сред онези български режисьори, които целенасочено обогатяват българския сценичен репертоар с нови, непоставяни български или чужди текстове. Доколкото специфичния й подход към драматургията предполага тя да създава от недраматургични текстове сценарии за спектаклите, на които е режисьор, то „Светулки“ e от малкото изключения, защото е по текст на написана още през 2013 година детска пиеса от драматурга Андрей Филипов.

Сюжетът за две деца, поведени на околозвездно пътешествие от родената в лотус Светулка със странно име, дошла на Земята от космическата планета Тралфамадотус, е всъщност история – метафора за пътя, чрез който те заедно откриват красотата и вълшебството на непознатото и далечното (звездите), опознават света (запознават се с планетите) и се доближават до метафизичния свят отвъд познатото (тайните на Космоса). За най-малките зрители е радостта от визуалната зрелищност в играта на светлините, които се появяват ненадейно около персонажите, изникват в ръцете им, обгръщат ги, движат се в неочаквана светлинна феерия, която оставя без дъх. Същевременно по-големите деца откриват смисъл в ненатрапващия се образователен елемент, и в по-абстрактните препратки към субективността и относителността на живота и погледа към него, когато се смени перспективата. Важно послание на текста, предадено и чрез театралната игра е идеята за неразрушимите „вечни“ детски приятелства. Това е подсказано още в експозицията на спектакъла, която започва като детско забавление между четирима приятели, разпределящи си роли в игра, от която започва същинското приключение. Така четиримата персонажи стават герои на собственото си въображение, в което малките Филип и Мая наблюдават небесни явления и попадат в изключително звездно приключение, подведени от Разказвач–вълшебник и странна говоряща Светулка.

svetulki_damianova_a8a0661

„Светулки“ от А. Филипов, реж. К. Петрова, Театър 199; сн. Гергана Дамянова

В „Светулки“ участват актьорите Анна Валерия Гостанян, Велислава Маринкова, Ангел Калев и Любомир Желев, музиката е на Христо Йоцов, а сценографията – на Петя Караджова – екип добре познат от предишен съвместен успешен проект – „Семейство Замза“, играещ се в момента на сцената на Театрална работилница „Сфумато“ и отличен с няколко номинации и награди Икар на Съюза на артистите в България.  Като режисьор от школата на Юлия Огнянова Катя Петрова следва принципите й на работа при изграждане на структурата на спектакъла, текстовата и визуална основа и разгръщането на актьорския потенциал, а именно етюдност при създаване на сцените, въображение и „добре изчислена свобода на импровизация“, което дава и същинската витална лекота на сценичния разказ и в „Светулки“. В голяма степен „магичността“ на необозримото е пресъздадена и чрез находчивата сценография на Петя Караджова, която изненадва с необичайната извънземна кукла – светулка, и двата вида кукли на децата – едните големи, колкото човешки деца (в реалната встъпителна история) и други – много по-малки, които сменят мащаба при пътешествието в огромното необятно космическо пространство, когато светулката се оказва много по-голяма от тях. Трансформацията на куклите и актьорските въплъщения, специфичните и оригинални театрални търсения на художника и режисьора създават от онова недоизказано, но податливо на визуализация театрално пространство забавни, живи, смешни, облени в светлини и контрасти образи, провокиращи полета на детското въображение. Смисъл, който създателите на спектакъла, определят така: „ …има полет над Земята. Но също онзи полет – на сърцето и душата. Там, където всеки може да е дълбоко щастлив, в световете на фантазията и на истинската близост.”

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА