Monthly Archives: март 2021

Нов драматичен текст от Кристиана Бояджиева на сцената на Ловешкия театър

„Гибел или светло бъдеще“

от Кристиана Бояджиева

Режисура Кристиана Бояджиева, сценография и костюми Кирил Наумов; композитор Мáртин Костакиев; фотография и плакат Изабела Манолова;

Участват Георги Грозев, Диана Спасова, Янислава Линкова

Драматичен театър – Ловеч, премиера на 20 февруари, 2021 г.

Текстът е публикуван във в-к „Литературен вестник“, бр. 12/2021

На сцената на Драматичен театър – Ловеч в една от най-кризисните години за българския театър от последните десетилетия, на 20.02.2021 г. се състоя премиерата на спектакъла на режисьора Кристиана Бояджиева „Гибел или светло бъдеще“. Забележително е че това е авторски текст, разработван около година на колаборативен принцип с новите лица от трупата на театъра: Янислава Линкова (със запомнящ се актьорски дебют в Ловеч с първата театрална реализация на „Козият рог“ у нас на сцената на Ловешката средновековна крепост с партньор Филип Аврамов в ролята на Караиван и режисьор К. Бояджиева), Диана Спасова и Георги Грозев.

Спектакълът „Гибел или светло бъдеще“ разгръща театрално тълкуване на заобикалящата ни реалност като драматургично, режисьорско, актьорско (и в крайна сметка човешко) наблюдение. Действието се развива в психиатрия или „пансион“, по думите на едно от действащите лица, прототип на Адолф Хитлер (Георги Грозев). На този образ резонира в режим на динамична и предизвикателна женственост актрисата Диана Спасова, която умело разпределя своето ритмизирано експресивно сценично поведение с нелека актьорска задача – на жената в нейната тоталност; на противовеса на агресията;  на човешката страна в ситуация на конфликт между репресия и свобода на избора; на малкият човек, който не се страхува да изговори своето мнение въпреки трудностите.  

Като цяло спектакълът е метафора за сложността на настоящето, в която живеят и работят не само артистите, но и всички хора, упражняващи своята професия и превърнали се в „излишни“ или „маргинализирали се“ за широката общественост в ситуация на извънредност. Именно по този начин режисьорът (и в случая автор на текста) дава нееднозначен, но възможен отговор на онези празнини от живота, които подканват зрителите към мисловен диалог и съучастие в тълкуването на един по-общ, философски отговор на неразрешимите проблеми на съвременността през изразните средства на колаборативния театър.

В есенцията си „Гибел или светло бъдеще“ разказва историята на една закъсняла любов между протообразите на фашиста и хуманиста в условия на „лудост“ с елементи на полтитическа сатира и автоирония от страна на актьорите. Прекъсвани от появите на медицинската сестра (като в референция към „Полет над кукувиче гнездо“[1]), протагонстите Георги Грозев и Диана Спасова се превръщат в метафорични носители на маргиналната истина за „неудобните“, или за тези, на които не им е позволено да присъстват по една или друга причина в „нормалното“ общество (поради това, че нямат останали живи роднини или близки, при които да живеят и заради това са настанени в този „пансион“). Ролята на актрисата Диана Спасова е на дългогодишна учителка по история, а тази на Георги Грозев е с повече предизвикателства. Същински „homo ludens” или „играещ човек“, Грозев успява да осъществи на сцената талантлив сценичен пример за раздвоение на личността – превключвайки между разпознаваемите поведенчески качества на радикален фашист и впечатляващо пресъздадена на сцена носталгичност по детството, чрез този балансиран контраст Георги Грозев напомня за рядко срещаното умение на актьора за бърза, динамична реакция, на която Диана Спасова и Янислава Линкова реагират с игрова точност.

Тук е моментът да отбележа изобретателността, с която Кристиана Бояджиева подхожда към сценичната реализация на текста, въвеждайки една хореографирана режисура. Чрез точно изчисление на звуковата и движенческата партитура на актьорите спрямо текста тя уверено интегрира особено сполучливо режисьорско решение. Това е настолна игра, която остава като загадка за публиката и наподобява уголемена версия на „Не се сърди човече“. В тази условна игра актьорите произнасят думата „шест“ като знак за успех. В същият игрови смисъл спектакълът придобива ритмизирана забързаност за зрителя; превръща се в ускорено състезание за „нормалност“, в която двама „неудобни за обществото“ (Диана Спасова и Георги Грозев) играят под зоркия поглед на Медицинската сестра (Янислава Линкова).

В тази макар и епизодична роля актрисата Янислава Линкова доказва способността си за резки промени в актьорското си поведение, комбинирайки различни форми на сценично присъствие през засилена физическа партитура. Макар и за няколко прехода на сцената тя успява да внуши неразрешимият конфликт между професионалното и личното, между отговорността на майката в ситуация на пандемия и тази на лекарското лице в ситуация на тежки отклонения от нивото на „нормалността“ в клиниката (по авторския текст на Бояджиева).

„Така сме устроени, да вярваме, че нашите проблеми са единствено наши и най-трудни. Но някъде там има и други хора, които също се борят със същите трудности, с които и ние. (…) Във време в което сме разделени дори с най-близките си, всеки от нас има нужда да знае, че не е сам. Ние сме заедно! Ние сме част от едно общество и сме отговорни не само към себе си, защото проблемите на съседа са и наши проблеми. Защото ние СМЕ едно общество!“ убедена е авторката на текста и режисьор на спектакъла Кристиана Бояджиева.

ЕЛЕНА АНГЕЛОВА


[1] Става въпрос за филмовият сценарий на Милош Форман от 1975 г. и също така за едноименната пиеса на Кен Киси с превод на български от Мариана Неделчева в емблематичната и отличавана с награди „Икар“ 2011 и „Аскеер“ постановка на сцената на Народния театър от 2010 г. с режисьор Александър Морфов и Деян Донков в ролята на МакМърфи.


Номинации за наградите „Икар 2021“ на САБ

На 27 март 2021 (Световен ден на театъра) в „Comedy club“ на Сатиричния театър бяха обявени номинациите във всички категории за наградите на Съюза на артистите „Икар“. Церемонията по обявяването на победителите и връчването на наградите, заради продължаващата пандемия на Ковид19 е предвидена да се състои на 11 май в Народния театър. По традиция, Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите чрез свое вътрешно гласуване излъчи номинациите в категориите за „драматургичен текст“ и „критически текст“ и тази година те са:

ДРАМАТУРГИЧЕН ТЕКСТ

„БОКЛУК“ от Елена Телбис

„МОРЕТО СЛЕД ТЕБ“ от Яна Борисова

„СВЛАЧИЩЕ“ от Васил Балев

КРИТИЧЕСКИ ТЕКСТ

ДИМИТЪР СТАЙКОВ „Пламъци по сцената. Живот и изкуство на Деян Донков“, изд. Труд 2020

НИКОЛА ПЕТКОВ „Театрални делници от сутрин до вечер“ София, Бет Принт, 2020

РУМЯНА НИКОЛОВА „Модел на функциониране на българския театър в периода 1944-1989 година“,  изд. „П. Венедиков“, 2020

Пълният списък с номинации може да бъде прочетен на уебсайта на Съюза на артистите в България.


„Човекът умря. А Бомбето остана.“

„Бомбето“ по Йордан Радичков в Куклен театър – Пловдив

Текстът е публикуван в бр.11/2021 на в-к Литературен вестник

Постановка: Катя Петрова

Сценография: Рин Ямамура

Музика: Христо Йоцов

Хореография: Анна Пампулова

Ас.-хореограф: Мария Димитрова

Звуков дизайн: Светлозар Георгиев

Анимация: Сотир Гелев

Участват: Балена Ланджева, Велизар Евтимов, Венцеслав Димитров, Димитър Николов – Шаблата, Елин Стоянова, Ивелин Николов, Мария Димитрова, Наталия Василева, Стайко Стайков

 Премиера 6, 7, 11 март 2021 г.

Смея да твърдя, че Катя Петрова е режисьор, който прави театър само когато има какво значимо да каже с него. Освен това, тя не посяга към познати и обрасли с интерпретации текстове, а предпочита да открива за публиката нови непоставяни творби, които театрализира в различни естетически ключове с многобройни асоциативни интелектуални предизвикателства. Това определя и нейния творчески интерес към сериозната драматургична основа, която адаптира съобразно авторския си поглед към темите в произведението, както и към профила на публиката, към който са насочени нейните творби.

Не за пръв път в творческия интерес на Катя Петрова е текст на Йордан Радичков. Още като асистент на Юлия Огнянова през 1990 тя прави откъс по „Бомбето“, където ясно се вижда естетическата й нагласа и желанието й да развива кукления театър за възрастни. В Столичния куклен театър все още се играят „Ние, врабчетата“ – семеен спектакъл, създаден преди повече от петнадесет години. Атрактивните ярки импровизирани кукли – врабчета (автор Кольо Карамфилов) са сглобени от по няколко пръчки с опънат шарен плат – конструкции, създаващи асоциация с детски прашки за игра и напомнящи със схематичността си илюстрациите на самия Радичков към изданието на повестта.

_DSC6091

„Бомбето“ по Й. Радичков, реж. К. Попова, сн. В. Попова

„Бомбето“ по едноименната повест на Йордан Радичков в Куклен театър – Пловдив е важно постижение за българския театър. Подготвяно дълго време, то доказва още веднъж актуалността и богатството на радичковите текстове, а сценичният прочит на режисьора Катя Петрова представя един изумително интересен алегоричен театрален език. Той търси допълнителни пластове в тъканта на текста, като улавя енергиите на съвремието, без да губи мярката и да прескача към груби злободневни политически асоциации. Както подсказва заглавието спектакълът проследява перипетиите на едно Бомбе, което преминава през поредица от исторически събития като непосредствен участник и наблюдател. Конфликтът е между индивида – бомбето и тълпата от шапки (видът им се сменя съобразно историческото време). Маркер за историческия контекст е колективният образ на множеството шапки, а те се сменят във времето – от бомбета и шапки с периферия през военни каски, барети, каскети, милиционерски фуражки до пълно гологлаво отсъствие. Освен основната фабула на повестта „Бомбето“, драматургичната основа на спектакъла включва и текстове от още няколко произведения на Радичков – „Суматоха“ и „Ние, врабчетата“. Сценарият има фрагментарна структура, което предполага и монтажен принцип на изграждане на действието в спектакъла. Ситуациите разгръщат конфликта на индивидуалното при сблъсъка с колективното. Пътят/пътуването (през времето и пространството) е знакова метафора, която подчинява и прониква цялата образност, натоварена с ярки асоциации и алегорични препратки към историческото време. От една страна колективният човешки образ успява да уплътни историята на Бомбето при пътешествието му през историческите превратности, а от друга – да внуши драматичната загуба на индивидуалност, изразена в основния лайтмотив: „Човекът умря. А Бомбето остана.“ Заличената индивидуалност, като обобщен образ на съвременния човек, е онзи проблем, който основно занимава режисьорския прочит, а може да се каже и че това като цяло извежда смисъла на спектакъла.

 Цялостният художествен стил се формира и от естетиката на сценографа Рин Ямамура. Спецификата на нейната работа познаваме от няколкото предишни представления с Катя Петрова, например плоските знакови кукли и кубистични пространства в „Цар Шушумига“ (Драматично-куклен театър – Пазарджик, 2010), „Бурята“ (Столичен куклен театър, 2013) и изобретателната предметна среда в Колекционерката“ (Театър 199, 2014). В „Бомбето“ предметът дотолкова превзема човека и неговата индивидуалност („Нашите шапки са нашите възгледи“), че сам той става субект, като в най-крайния вариант обема цялото сценично пространство под формата на огромно жълто бомбе. Многобройните трансформации на средата в ситуациите и умелото втъкаване на мултимедийните средства в единен стил показват владеене на яркия алегоричен език на кукления театър за възрасни. Динамиката на действието се допълва от играта с цветове – черно-бели и цветни петна и пространства, близки и далечни перспективи, ниски и високи планове. Сценичното оформление е многофункционално, обобщено, и същевременно просто, дори минималистично – състои се от движещи се паравани с плоски ластици, които позволяват да се разделят и извеждат пред тях елементи, върху които се насочва вниманието на зрителя, а средата представя ту движещ се влак, ту градски площад, ту занаятчийска работилница и поле. Черно-белият графичен дизайн на пространството и блендата на светлини и сенки е така използвано, че да се акцентирa върху универсалността на историята, отдалечавайки се от всякаква конкретика.

Безкомпромисният професионализъм на екипа и умението им да се справят с театър тип „клоунада“ се вижда и при изграждането на сцените, в които единно се спояват музика (Христо Йоцов), звуков дизайн (Светлозар Георгиев), анимация (Сотир Гелев), хореография (Анна Пампулова) и ансамблови изпълнения. Актьорите непрекъснато сменят своята функция в представлението – те ту коментират историята като разказвачи, ту се идентифицират с ролите си и куклите си, ту са кукловоди, което засилва ефекта на карнавалност и клоунада и го подчертава с пресилени мимики, жестове, пантомима, илюстрация, озвучаване на действията на микрофон и пред публиката. В хода на действието „играта“ е водещ принцип в изграждането на ситуациите и образите. Ролята на основен поддръжник и двигател на Бомбето е поверена на актьора Велизар Евтимов, който умело и ловко носи шапката, коментира и анимира предмета. В спектакъла се откроява и присъствието и точно намерените позиции в колективните изпълнения на Балена Ланджева, Венцеслав Димитров, Димитър Николов – Шаблата, Елин Стоянова, Ивелин Николов, Мария Димитрова, Наталия Василева и Стайко Стайков, които изключително професионално и рефлективно се справят и с индивидуалните задачи в общото.

Резултатът от органичното съчетание на различни изразни средства – „живо” актьорско присъствие, клоунада, обиграване на предмети, традиционни кукли, игра с думите и звученето им, анимация, музика е именно този лек и витален, „кислороден“ театър, с който винаги свързвам спектаклите на Катя Петрова.

Зорница Каменова

Проектът е част от програма „Наследство“ на Пловдив – европейска столица на културата 2019.