Награди „ИКАР“ 2021

Вечерта на 11 май 2021, на извънредна (заради пандемичната ситуация) тържествена церемония от сцената на Народен театър „Иван Вазов“ бяха раздадени наградите „Икар“ на Съюза на артистите в България за постижения в сценичното изкуство. Пълният списък на победителите може да бъде разгледан на уебсайта на Съюза. Гилдията на театроведите и драматурзите определи със своите гласове победителите в две важни категории: за „драматургичен текст“ наградата взе актрисата Елена Телбис за дебютната си пиеса „Боклук“, поставена в Театър 199; за „критически текст“ наградата получи театроведката Румяна Николова за книгата „Модел на функциониране на българския театър в периода 1944 – 1989 година„, изд. „Петко Венедиков“. ЧЕСТИТО!!!

Румяна Николова

Елена Телбис

Нов драматичен текст от Кристиана Бояджиева на сцената на Ловешкия театър

„Гибел или светло бъдеще“

от Кристиана Бояджиева

Режисура Кристиана Бояджиева, сценография и костюми Кирил Наумов; композитор Мáртин Костакиев; фотография и плакат Изабела Манолова;

Участват Георги Грозев, Диана Спасова, Янислава Линкова

Драматичен театър – Ловеч, премиера на 20 февруари, 2021 г.

Текстът е публикуван във в-к „Литературен вестник“, бр. 12/2021

На сцената на Драматичен театър – Ловеч в една от най-кризисните години за българския театър от последните десетилетия, на 20.02.2021 г. се състоя премиерата на спектакъла на режисьора Кристиана Бояджиева „Гибел или светло бъдеще“. Забележително е че това е авторски текст, разработван около година на колаборативен принцип с новите лица от трупата на театъра: Янислава Линкова (със запомнящ се актьорски дебют в Ловеч с първата театрална реализация на „Козият рог“ у нас на сцената на Ловешката средновековна крепост с партньор Филип Аврамов в ролята на Караиван и режисьор К. Бояджиева), Диана Спасова и Георги Грозев.

Спектакълът „Гибел или светло бъдеще“ разгръща театрално тълкуване на заобикалящата ни реалност като драматургично, режисьорско, актьорско (и в крайна сметка човешко) наблюдение. Действието се развива в психиатрия или „пансион“, по думите на едно от действащите лица, прототип на Адолф Хитлер (Георги Грозев). На този образ резонира в режим на динамична и предизвикателна женственост актрисата Диана Спасова, която умело разпределя своето ритмизирано експресивно сценично поведение с нелека актьорска задача – на жената в нейната тоталност; на противовеса на агресията;  на човешката страна в ситуация на конфликт между репресия и свобода на избора; на малкият човек, който не се страхува да изговори своето мнение въпреки трудностите.  

Като цяло спектакълът е метафора за сложността на настоящето, в която живеят и работят не само артистите, но и всички хора, упражняващи своята професия и превърнали се в „излишни“ или „маргинализирали се“ за широката общественост в ситуация на извънредност. Именно по този начин режисьорът (и в случая автор на текста) дава нееднозначен, но възможен отговор на онези празнини от живота, които подканват зрителите към мисловен диалог и съучастие в тълкуването на един по-общ, философски отговор на неразрешимите проблеми на съвременността през изразните средства на колаборативния театър.

В есенцията си „Гибел или светло бъдеще“ разказва историята на една закъсняла любов между протообразите на фашиста и хуманиста в условия на „лудост“ с елементи на полтитическа сатира и автоирония от страна на актьорите. Прекъсвани от появите на медицинската сестра (като в референция към „Полет над кукувиче гнездо“[1]), протагонстите Георги Грозев и Диана Спасова се превръщат в метафорични носители на маргиналната истина за „неудобните“, или за тези, на които не им е позволено да присъстват по една или друга причина в „нормалното“ общество (поради това, че нямат останали живи роднини или близки, при които да живеят и заради това са настанени в този „пансион“). Ролята на актрисата Диана Спасова е на дългогодишна учителка по история, а тази на Георги Грозев е с повече предизвикателства. Същински „homo ludens” или „играещ човек“, Грозев успява да осъществи на сцената талантлив сценичен пример за раздвоение на личността – превключвайки между разпознаваемите поведенчески качества на радикален фашист и впечатляващо пресъздадена на сцена носталгичност по детството, чрез този балансиран контраст Георги Грозев напомня за рядко срещаното умение на актьора за бърза, динамична реакция, на която Диана Спасова и Янислава Линкова реагират с игрова точност.

Тук е моментът да отбележа изобретателността, с която Кристиана Бояджиева подхожда към сценичната реализация на текста, въвеждайки една хореографирана режисура. Чрез точно изчисление на звуковата и движенческата партитура на актьорите спрямо текста тя уверено интегрира особено сполучливо режисьорско решение. Това е настолна игра, която остава като загадка за публиката и наподобява уголемена версия на „Не се сърди човече“. В тази условна игра актьорите произнасят думата „шест“ като знак за успех. В същият игрови смисъл спектакълът придобива ритмизирана забързаност за зрителя; превръща се в ускорено състезание за „нормалност“, в която двама „неудобни за обществото“ (Диана Спасова и Георги Грозев) играят под зоркия поглед на Медицинската сестра (Янислава Линкова).

В тази макар и епизодична роля актрисата Янислава Линкова доказва способността си за резки промени в актьорското си поведение, комбинирайки различни форми на сценично присъствие през засилена физическа партитура. Макар и за няколко прехода на сцената тя успява да внуши неразрешимият конфликт между професионалното и личното, между отговорността на майката в ситуация на пандемия и тази на лекарското лице в ситуация на тежки отклонения от нивото на „нормалността“ в клиниката (по авторския текст на Бояджиева).

„Така сме устроени, да вярваме, че нашите проблеми са единствено наши и най-трудни. Но някъде там има и други хора, които също се борят със същите трудности, с които и ние. (…) Във време в което сме разделени дори с най-близките си, всеки от нас има нужда да знае, че не е сам. Ние сме заедно! Ние сме част от едно общество и сме отговорни не само към себе си, защото проблемите на съседа са и наши проблеми. Защото ние СМЕ едно общество!“ убедена е авторката на текста и режисьор на спектакъла Кристиана Бояджиева.

ЕЛЕНА АНГЕЛОВА


[1] Става въпрос за филмовият сценарий на Милош Форман от 1975 г. и също така за едноименната пиеса на Кен Киси с превод на български от Мариана Неделчева в емблематичната и отличавана с награди „Икар“ 2011 и „Аскеер“ постановка на сцената на Народния театър от 2010 г. с режисьор Александър Морфов и Деян Донков в ролята на МакМърфи.


Номинации за наградите „Икар 2021“ на САБ

На 27 март 2021 (Световен ден на театъра) в „Comedy club“ на Сатиричния театър бяха обявени номинациите във всички категории за наградите на Съюза на артистите „Икар“. Церемонията по обявяването на победителите и връчването на наградите, заради продължаващата пандемия на Ковид19 е предвидена да се състои на 11 май в Народния театър. По традиция, Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите чрез свое вътрешно гласуване излъчи номинациите в категориите за „драматургичен текст“ и „критически текст“ и тази година те са:

ДРАМАТУРГИЧЕН ТЕКСТ

„БОКЛУК“ от Елена Телбис

„МОРЕТО СЛЕД ТЕБ“ от Яна Борисова

„СВЛАЧИЩЕ“ от Васил Балев

КРИТИЧЕСКИ ТЕКСТ

ДИМИТЪР СТАЙКОВ „Пламъци по сцената. Живот и изкуство на Деян Донков“, изд. Труд 2020

НИКОЛА ПЕТКОВ „Театрални делници от сутрин до вечер“ София, Бет Принт, 2020

РУМЯНА НИКОЛОВА „Модел на функциониране на българския театър в периода 1944-1989 година“,  изд. „П. Венедиков“, 2020

Пълният списък с номинации може да бъде прочетен на уебсайта на Съюза на артистите в България.


„Човекът умря. А Бомбето остана.“

„Бомбето“ по Йордан Радичков в Куклен театър – Пловдив

Текстът е публикуван в бр.11/2021 на в-к Литературен вестник

Постановка: Катя Петрова

Сценография: Рин Ямамура

Музика: Христо Йоцов

Хореография: Анна Пампулова

Ас.-хореограф: Мария Димитрова

Звуков дизайн: Светлозар Георгиев

Анимация: Сотир Гелев

Участват: Балена Ланджева, Велизар Евтимов, Венцеслав Димитров, Димитър Николов – Шаблата, Елин Стоянова, Ивелин Николов, Мария Димитрова, Наталия Василева, Стайко Стайков

 Премиера 6, 7, 11 март 2021 г.

Смея да твърдя, че Катя Петрова е режисьор, който прави театър само когато има какво значимо да каже с него. Освен това, тя не посяга към познати и обрасли с интерпретации текстове, а предпочита да открива за публиката нови непоставяни творби, които театрализира в различни естетически ключове с многобройни асоциативни интелектуални предизвикателства. Това определя и нейния творчески интерес към сериозната драматургична основа, която адаптира съобразно авторския си поглед към темите в произведението, както и към профила на публиката, към който са насочени нейните творби.

Не за пръв път в творческия интерес на Катя Петрова е текст на Йордан Радичков. Още като асистент на Юлия Огнянова през 1990 тя прави откъс по „Бомбето“, където ясно се вижда естетическата й нагласа и желанието й да развива кукления театър за възрастни. В Столичния куклен театър все още се играят „Ние, врабчетата“ – семеен спектакъл, създаден преди повече от петнадесет години. Атрактивните ярки импровизирани кукли – врабчета (автор Кольо Карамфилов) са сглобени от по няколко пръчки с опънат шарен плат – конструкции, създаващи асоциация с детски прашки за игра и напомнящи със схематичността си илюстрациите на самия Радичков към изданието на повестта.

_DSC6091

„Бомбето“ по Й. Радичков, реж. К. Попова, сн. В. Попова

„Бомбето“ по едноименната повест на Йордан Радичков в Куклен театър – Пловдив е важно постижение за българския театър. Подготвяно дълго време, то доказва още веднъж актуалността и богатството на радичковите текстове, а сценичният прочит на режисьора Катя Петрова представя един изумително интересен алегоричен театрален език. Той търси допълнителни пластове в тъканта на текста, като улавя енергиите на съвремието, без да губи мярката и да прескача към груби злободневни политически асоциации. Както подсказва заглавието спектакълът проследява перипетиите на едно Бомбе, което преминава през поредица от исторически събития като непосредствен участник и наблюдател. Конфликтът е между индивида – бомбето и тълпата от шапки (видът им се сменя съобразно историческото време). Маркер за историческия контекст е колективният образ на множеството шапки, а те се сменят във времето – от бомбета и шапки с периферия през военни каски, барети, каскети, милиционерски фуражки до пълно гологлаво отсъствие. Освен основната фабула на повестта „Бомбето“, драматургичната основа на спектакъла включва и текстове от още няколко произведения на Радичков – „Суматоха“ и „Ние, врабчетата“. Сценарият има фрагментарна структура, което предполага и монтажен принцип на изграждане на действието в спектакъла. Ситуациите разгръщат конфликта на индивидуалното при сблъсъка с колективното. Пътят/пътуването (през времето и пространството) е знакова метафора, която подчинява и прониква цялата образност, натоварена с ярки асоциации и алегорични препратки към историческото време. От една страна колективният човешки образ успява да уплътни историята на Бомбето при пътешествието му през историческите превратности, а от друга – да внуши драматичната загуба на индивидуалност, изразена в основния лайтмотив: „Човекът умря. А Бомбето остана.“ Заличената индивидуалност, като обобщен образ на съвременния човек, е онзи проблем, който основно занимава режисьорския прочит, а може да се каже и че това като цяло извежда смисъла на спектакъла.

 Цялостният художествен стил се формира и от естетиката на сценографа Рин Ямамура. Спецификата на нейната работа познаваме от няколкото предишни представления с Катя Петрова, например плоските знакови кукли и кубистични пространства в „Цар Шушумига“ (Драматично-куклен театър – Пазарджик, 2010), „Бурята“ (Столичен куклен театър, 2013) и изобретателната предметна среда в Колекционерката“ (Театър 199, 2014). В „Бомбето“ предметът дотолкова превзема човека и неговата индивидуалност („Нашите шапки са нашите възгледи“), че сам той става субект, като в най-крайния вариант обема цялото сценично пространство под формата на огромно жълто бомбе. Многобройните трансформации на средата в ситуациите и умелото втъкаване на мултимедийните средства в единен стил показват владеене на яркия алегоричен език на кукления театър за възрасни. Динамиката на действието се допълва от играта с цветове – черно-бели и цветни петна и пространства, близки и далечни перспективи, ниски и високи планове. Сценичното оформление е многофункционално, обобщено, и същевременно просто, дори минималистично – състои се от движещи се паравани с плоски ластици, които позволяват да се разделят и извеждат пред тях елементи, върху които се насочва вниманието на зрителя, а средата представя ту движещ се влак, ту градски площад, ту занаятчийска работилница и поле. Черно-белият графичен дизайн на пространството и блендата на светлини и сенки е така използвано, че да се акцентирa върху универсалността на историята, отдалечавайки се от всякаква конкретика.

Безкомпромисният професионализъм на екипа и умението им да се справят с театър тип „клоунада“ се вижда и при изграждането на сцените, в които единно се спояват музика (Христо Йоцов), звуков дизайн (Светлозар Георгиев), анимация (Сотир Гелев), хореография (Анна Пампулова) и ансамблови изпълнения. Актьорите непрекъснато сменят своята функция в представлението – те ту коментират историята като разказвачи, ту се идентифицират с ролите си и куклите си, ту са кукловоди, което засилва ефекта на карнавалност и клоунада и го подчертава с пресилени мимики, жестове, пантомима, илюстрация, озвучаване на действията на микрофон и пред публиката. В хода на действието „играта“ е водещ принцип в изграждането на ситуациите и образите. Ролята на основен поддръжник и двигател на Бомбето е поверена на актьора Велизар Евтимов, който умело и ловко носи шапката, коментира и анимира предмета. В спектакъла се откроява и присъствието и точно намерените позиции в колективните изпълнения на Балена Ланджева, Венцеслав Димитров, Димитър Николов – Шаблата, Елин Стоянова, Ивелин Николов, Мария Димитрова, Наталия Василева и Стайко Стайков, които изключително професионално и рефлективно се справят и с индивидуалните задачи в общото.

Резултатът от органичното съчетание на различни изразни средства – „живо” актьорско присъствие, клоунада, обиграване на предмети, традиционни кукли, игра с думите и звученето им, анимация, музика е именно този лек и витален, „кислороден“ театър, с който винаги свързвам спектаклите на Катя Петрова.

Зорница Каменова

Проектът е част от програма „Наследство“ на Пловдив – европейска столица на културата 2019. 


ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ВЪПРОСИ НА ПАНДЕМИЧНАТА КРИЗА

Асен Терзиев, театровед и гл. координатор на Фондация „Виа Фест“

Приех да взема участие в международната онлайн среща, организирана в рамките на проекта „Арт багаж – България“ на Фондация „Арт офис“, не само от любопитството да се запозная с младите колеги-театрални критици от Русия и да науча повече за ситуацията с театралната критика и независимата сцена в тяхната страна, но и от желание за споделяне на опит за различните начини, по които всеки от нас се справяше с безпрецедентната пандемична ситуация около Covid-19, която беше пренесла почти целия наш театрален живот онлайн. В разговора се откроиха няколко теми, които ще резюмирам отново тук от своя гледна точка.

Освен практическите трудности, затварянето в домовете отвори много време за размисъл. Постави всички ни в режим на принудителна медитация, в която да преосмислим нещата, които сме свикнали да приемаме за даденост. В това число и ролята ни на театроведи и театрални критици. Каква бе този път съществената разлика? Нима и сега не се озовахме в крайна сметка на същото място, където обикновено се намирахме, когато работехме по професионалните си ангажименти и без карантина – пред компютъра?

Моята професионална ситуация в случая има няколко измерения, които не са кой знае колко различни от тези на много други колеги-театроведи от България, защото реалностите на икономическото положение заставят повечето от нас да съчетават различни функции и работни места. Така и аз сменям няколко роли: веднъж като театровед и театрален критик, който публикува в медиите, втори път като театрален мениджър, който участва в селекцията и организацията на два големи международни форума (Международен театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“: www.viafest.org), трети път като преподавател в НАТФИЗ. Като съвременен човек за мен, интернет и компютърът са били винаги съществен елемент във всяка една от тези три роли – и в писането, и в програмирането, и в обучението, обаче този път интернет и компютърът, станаха основни, защото всичко се беше пренесло онлайн.

Като човек, чийто съзнателен живот е минал под знака на телевизията и новите аудио-визуални медии, аз ги приемам като естествена част от пейзажа и винаги съм гледал със смесица от скепсис и лека ирония към страховете, които те са събуждали в театъра. Представата, че новите медии и технологии щели да унищожат театъра и живото представление (представа, която се радваше на подновена популярност, докато театрите бяха затворени, а в интернет се излъчваха представления) ми звучи като хипохондричен пристъп. В същото време гледам на медиите изключително сериозно (в това отношение съм силно повлиян от възгледите на Маршал Маклуън, който със своята знаменита крилата фраза „Медията е съобщението“  бе успял още през 60-те години на ХХ в. да предвиди глобалния свят, в който днес сме свикнали да живеем свързани чрез електрически импулси в гигантска нервна система), за да не подценявам тяхната сила да променят и формират реалността.

Бумът на дигиталните технологии днес позволи на театъра да открие временно убежище. Интернет се оказа територия, където той можеше да се случва безопасно, без да застрашава здравето на участниците и зрителите. Разбира се това е територия, където един от фундаменталните елементи на театралното събитие, живата среща, или е виртуален (при излъчванията на живо), или напълно отсъства (при излъчванията на запис), затова и не вярвам, че театърът някога би я разпознал като свой дом или като нещо повече от убежище или склад. В същото време, ако се върнем при Маклуън и неговото прословуто определение за медиите, като за екстензии (или продължения) на сетивата, то прехвърлянето в интернет не е съвсем безобидно, защото предполага различно дразнение и реакция от страна на възприятията. Веществената и пространствена осезаемост на представлението се смалява в плоскостта на екрана. Ненакърнимата гладка протяжност на театралното преживяване може лесно да бъде насечена на фрагменти и кадри, а уникалността на театралното събитие, тук-и-сега, е заменена от повторяемост и аисторичност. В интернет театърът се случва на друга скорост. Тъкмо овладяването и успешната навигация на тази друга скорост ми се струва сериозното предизвикателство, което развитието на новите медии отправя към театъра и към нас като театрални специалисти (и зрители).   

Затварянето в домовете и пред компютрите беше важно изпитание за смисъла от работата ни като театроведи и театрални критици. Мисля, че се изправихме пред трудни въпроси, на които нямаше как да дадем заучени и намислени отговори, защото неумолимостта на реалната ситуация щеше да ги отхвърли по същия начин, по който и еволюцията изтрива всичко неработещо и излишно: кой точно имаше нужда сега от нашите твърде специфични познания, от нашите тясно профилирани компетенции и от нашите особени и прекалено взискателни мнения, щом като онова, заради което я имаше и нашата професия –  театърът – беше изпаднало много назад сред важните точки на дневния ред?

Оказа се, обаче, че нуждаещи се имаше. Бяхме в хаос и необходимостта от ориентири беше огромна. Театралната публика имаше нужда от познавачи, които да я упътват в избилия океан от дигитални театрални оферти – тук прекрасен пример е руското списание „Театър“ , което и до днес продължава самоотвержено да публикува ежеседмични анонси за всички дигитални излъчвания по цял свят. Театралната професионална общност отново усети остро необходимостта от авторитетни и готови да поемат отговорност театрални експерти, които да могат да третират с разбиране и вещина новооткритите рани от блокирането на работата на театрите и компаниите. Като личен пример тук ще спомена изцяло дигиталните издания на двата фестивала, за които работя, които реализирахме извънредно през ноември и декември, вместо в обичайния период през лятото. Техните програми се състояха от дигитални излъчвания на специално подбрана селекция от представления, създадени в последните десетилетия и представяха някои от теченията, откритията и новите лица в световната сцена. За първи път застъпихме толкова сериозно чисто театроведския момент при представянето на програмата, поканвайки много колеги-театроведи, но и творци и журналисти, заедно с които създадохме специални, информативни и въвеждащи видео-клипове за всяко представление, попаднало в програмата. Така за успешната реализация на нашите провалени от пандемията проекти се оказа, че трябваше да мислим не толкова като мениджъри в критична ситуация, колкото като театрални професионалисти, за които театърът е кауза и  избрана сфера на познанието.

Текстът е част от проекта „Арт Багаж – България“ на Фондация „Арт Офис“, който се реализира с подкрепата на Програма „Култура“ на Столична община.


Театралният критик и независимата сцена в изпълнителските изкуства: комплексни отношения

Ангелина Георгиева, театрален и танцов критик и преподавател

В този кратък текст вместо да представя общ преглед на открояващи се артисти и различни видове артистични практики в независимите сценични изкуства в България, бих искала да споделя някои размисли относно мястото и ролята на театралния критик в свободната сцена.

Когато бях поканена да участвам в онлайн дискусията „Независимият театър днес“ в рамките на проекта Art Baggage и да говоря за отношенията между независимата сцена и театралната критика в България, си припомних, че през ноември 2020 г. премина 10-ото юбилейно издание на ежегодния АСТ Фестивал за свободен театър в София. Към настоящия момент в столицата функционира едно публично-частно и едно частно пространство за независими продукции с фокус върху съвременния танц, а първият мултидисциплинарен център за независими изкуства и култура се строи с публично финансиране, като по план неговото откриване предстои през 2021 г. Нищо от това не съществуваше преди 10 години. Настоящата пандемия отведе диалога между независимата сцена и Министерството на културата на следващо ниво, създадоха се нови финансиращи програми, като се отделиха значителни средства за сектора, започнаха и процедури за въвеждане на статут „свободен артист“.
Запитах се дали театралните критици са играли някаква роля в общественото и културно-политическото признание на независимите сценични изкуства, дали са си оказали някакво взаимно влияние.

Отговорите на тези въпроси не са еднозначни.


Преди десет години един от основателите на ACT Фестивала за свободен театър в София и тогавашен негов съорганизатор – режисьорът Младен Алексиев, ме покани да курираме заедно изложба, проследяваща утвърждаването на независимия театър и танц в България след 1989 г. Имахме много ограничено време и накрая решихме да организираме пространство, в което експонатите са основно страници и страници с документи, излагащи кореспонденцията на независими артисти и мениджъри с публичната администрация, дискусии в медиите и т.н. Цялата тази документация демонстрира термина „независима сцена“ като поле на постоянен дебат. И изглежда, че дори в днешно време все още няма пълен консенсус и споделено разбиране за това какво всъщност понятието „независим/ свободен театър“ означава. Определението, около което се обединиха група културни мениджъри, артисти и критици в процеса на съставяне на стратегия за свободната сцена в София в различните видове изкуства, подчерта три основни неща: свободната сцена изгражда среда за експериментални творчески процеси, развива нови продукционни форми и начини на работа, стимулира международното сътрудничество и е съществена част за всяко свободно гражданско общество.


Действително от 1990-те години насам независимата сцена даде тласък на съвременни естетики в сценични изкуства в България, на нови методи за продуциране и начини за комуникация с публиката. Документалният театър, съвременният и експериментален танц, постдраматичният театър и различни перформативни артистични практики навлязоха в българските сценични изкуства именно благодарение на независими артисти и продуценти. Почти всички международни фестивали се провеждат от независими организации – като Международният театрален фестивал „Варненско лято“ и Световен театър в София, фестивалът за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, One Dance Week, ACT фестивала и много други. Независимите организации осъществяват различни дейности, занимаващи се не само с продуциране и представяне на сценични творби, но и с развитие на публики, международно сътрудничество, както и с издаване на специализирани издания. Както например „Списание за танц“ – годишно издание за балет, съвременен танц и танцова култура. Той бе иницииран в рамките на европейската мрежа Life Long Burning и се радвам да съм негов главен редактор. Всички независими културни периодични издания са изправени пред необходимостта да приемат несигурността, в която съществуват, тъй като за всеки отделен брой (при годишните издания) се налага да се кандидатства за финансиране. Такъв е случаят и с ежегодното списание за театър “Homo Ludens”.


Не би било преувеличено да се каже, че театралните критици са се застъпвали активно и са допринесли за процеса на институционално признаване на независимата сцена и продължават да го правят. Там, където те са били по-малко ефективни именно като автори, е да привличат публики за независими проекти и да развият разбирането за специфичната им естетика, което всъщност е от основните, а може би и най-важни функции на критиката.


Защо това е така?

Първо, независимите сценични изкуства и експерименталните форми на театър и танц се отразяват и се разискват главно във високоспециализирани издания, които работят с професионални критици. Те предизвикаха интереса и на нови (онлайн и печатни) медии за градска култура, които публикуват предимно интервюта и анонси, не работят с професионални критици, но пък достигат до по-широката аудитория. Те разглеждат културата като част от лайфстайла на съвременния човек и това определя начина, по който оценяват и придават стойност на арт събитията.


На второ място, независимата сцена, проектният принцип на работа промени фигурата на театралния критик. Днес театралните критици се занимават много по-малко с писание, отколкото с това да организират публични събития и фестивали, сами да осъществяват различни проекти или да участват като експерти в оценяващи комисии в различни органи за финансиране. И тези роли им дават най-много лостове за съучастие в и влияние върху независимата сцена, отколкото критичното писане за артистичната продукция. И има един парадокс. Финансиращите органи прилагат политики и програми, които придават по-голямо значение на социалната и икономическата роля на изкуствата и културата, отколкото на разпознаването и подкрепата на висококачествени художествени произведения. Следвайки техните критерии, проектите трябва винаги да бъдат иновативни, да адресират нови публики и да имат измеримо социално въздействие. В резултат на това се оказва натиск върху културните организации да действат повече или по-малко като предприемчиви старт-ъпи. В този контекст, при слабата позиция на културните медии, критическото отразяване с акцент върху художествените качества има изключително ограничено въздействие и разговорът за стойността на творбите е доминиран от културно-политически аргументи.


Ако се върна към първоначалния въпрос дали театралните критици са оказали влияние върху утвърждаването на независими сценични изкуства в културния пейзаж, все още не съм съвсем убедена. Несигурността идва от факта, че ако може да се каже с положителност, че чрез публикации и различни видове дейности критиците са допринесли за осигуряване на видимост и артикулиране на аргументи за мястото на независимата сцена на културно-политическо ниво, тяхната роля изглежда в много отношения маргинализирана. Онова, което изглежда като спешна необходимост пред театралните критици, е за повече пространство за критическа рефлексия и за по-широка обществена дискусия относно самите механизми, които регулират финансирането и представянето на културни продукти в сценичните изкуства. Фигурата на критика може да даде една друга гледна точка на публичната администрация и артистичната общност, която съблюдава баланса между политически, икономически и социални интереси, тези на професионалните гилдии, разнородни лични интереси и обществения интерес.

Текстът е част от проекта „Арт Багаж – България” на Фондация „Арт Офис”, който се реализира с подкрепата на Програма”Култура” на Столична община.


Пандемията и руският театър

НИКА ПАРХОМОВСКАЯ

Ника Пархомовская, театрален критик; сн. Вл. Аверин

Пандемията издигна между нас не само невидими, но и напълно осезаеми бариери, лиши ни от възможността за свободно придвижване, но и разкри онова, привидно незабележимо, но отдавна присъстващо както в обществения, така и в културния ни живот. Преди всичко, тя оголи проблема за необходимостта от установяване на нови условия и правила за взаимодействие между актьорите и зрителите.

По време на карантината стана очевидно, че днес дистанцията между изпълнител, материал и зрител е по-различна отпреди – тя не само се преосмисля и става или максимално далечна /обръщане към антични и “несъвременни” сюжети; преиграване, отправящо към традициите на “стария театър”; отвлечени теми/, или максимално близка /съвременни конфликти, реалистични истории, въвличане и взаимодействие със зрителя/, но и провокира  – поне в руската театрална общност – към обсъждане на такива теми като: взаимно уважение, загриженост и толерантност един към друг. Още една особеност на съвременния човек, а като следствие и на театъра, където той едновременно е и инструмент, и предмет за изучаване – това е хроничната, постоянна умора от електронните  устройства: от една страна – ние сякаш сме принудени да ги използваме постоянно, а от друга – през цялото време говорим за жизненоважната ни  необходимост от лично пространство и усамотение. И на театъра, както и на всички други изкуства, се налага да  балансира между масовото увлечение по технологиите /резултат от което са излъчваните  в промишлени количества zoom-спектакли и онлайн – пърформанси/ и търсенето на нови изразни средства, опиращи се на “обичайния” човешки контакт, както и завръщането към старите форми и методи. В действителност, именно по време на пандемията стана ясно, че театърът може да бъде актуален и без прословутите съвременните технологии.

Освен това, коронавирусът предизвика, може би, станалата вече необратима промяна в психологията на зрителското поведение: получавайки възможността да  гледа  онлайн-спектакли, присъствайки в импровизираната зала само фиктивно, под формата на черни квадратчета на екрана си, публиката и занапред може да пожелае да остане невидима /т.е. просто да спре да ходи в “живия” театър/ или, отивайки там, на момента да реши дали й харесва действието, дали да вземе участие в него, готова ли е да поеме отговорност и, в случай на необходимост, просто да стане от мястото си и да си тръгне. Така или иначе, зрителят никога вече няма да е същият и театърът трябва да се съобразява с това – или опитвайки се максимално бързо да намери нов път към сърцето му или, напротив, да игнорира  и да не забелязва такова безспорно нестандартно и засега неприемливо поведение.

Не може да не се спомене и социално – икономическия аспект на театралния процес. Макар че, по принцип, целта на театъра не са приходите и самоиздръжката, но все пак загубите от затварянето в началото, а после и от въвеждането на изискването за шахматно разположение на зрителите, твърдо регламентиращо количеството продаваеми места, лишиха театрите от последната им надежда за каквато и да било печалба. Разбира се, особено трудно е за независимите компании, които и в най-добрите времена едва свързваха двата края. Те са принудени да оптимизират репертоара си, да преразгледат ценовата си политика, да променят формати, и най – важното – да съкратят броя на служителите си или на работещите с тях по силата на временни договори. От друга страна, същият проблем засегна и самите артисти, много от които бяха лишени от средства за съществуване.

За да се вземе все пак някакво решение по този въпрос, в резултат на обръщението на Независимите театри към Министерството на културата, Съюзът на театралните дейци направи списък /за съжаление, засега доста приблизителен/ на всички активно действащи в страната независими театрални колективи, а група активисти, съставена както от творци, така и от театроведи, критици и наблюдатели, на свой ред се опитва да убеди културното и финансово ръководство на страната в необходимостта от постоянна поддръжка на независимите дейци на изпълнителските изкуства и се застъпва за въвеждането на гарантиран базов доход за тях при условие за наличие  на техен предходен опит в сътрудничеството с различни институции и  прозрачност на данъчните им плащания в бъдеще. Засега тази популярна сред творците инициатива не намира еднозначен прием от страна на чиновниците, но е възможно, като начало авторите й да постигнат поне извънредна материална помощ за тези, които са в особено тежка ситуация.

Така или иначе, пандемията не само постави ребром множество горещи теми /за финансирането  на културата, за взаимодействието със зрителите, за използването на новите технологии и т.н./, но и допринесе за създаването на много интересни спектакли. Сред тях са енергичният спектакъл – променада по улиците на Петербург с участието на професионален художник на графити /”4elovekvmaske”/, пърформансът с не съвсем безопасното потъване в пространството на чужд компютър /”CLOUDME”/, спектакълът  по телефона, препращащ ни  към футуристичната идея за машината на времето и едновременно с това към съветското минало /”Алло”/ и “Спектакъл в кутийка”, представляващ сбор от несвързани помежду си истории, които може да се слушат както самостоятелно, така и с коментарите на създателите им.

Интересното е, че повечето от изброените постановки попадат в номинациите за най-голямата театрална награда в страната ”Златната маска” – разбира се, в категорията”Експеримент”, но от друга страна, къде другаде биха могли да намерят мястото си  новите формати?

Сега ни остава да разберем, дали театърът може да се промени така рязко, както ние с вас. Или, все пак, промените ще бъдат бавни и постепенни? Ще поживеем – ще видим!

Превод от руски: Жаклин Рафаелова

Текстът е част от проекта „Арт Багаж – България” на Фондация „Арт Офис”, който се реализира с подкрепата на Програма”Култура” на Столична община.


Проф. Патрис Павис ще получи званието Doctor Honoris Causa на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“

НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ ще удостои светозноизвестния театровед и изследовател проф. Патрис Павис със званието Doctor Honoris Causa. Тържествената церемония ще се състои на 27 ноември (сряда), от 10.30 ч., в Театър „Българска армия“. Входът е свободен – заповядайте.

От 17.00 ч., на камерната Сцена 47 на НАТФИЗ, проф. Павис ще изнесе лекция за студентите на Академията.

Почетната научна степен се присъжда за заслуги към развитието на световната наука, образование и култура и се връчва от Ректора на Академията. Досегашни нейни носители са били изтъкнати фигури на театъра и киното като Тадаши Сузуки, Дейвид Линч, Никита Михалков и др.

Проф. Патрис Павис (род. 1947) е един от най-големите френски и световни учени в областта на театъра и театралната теория. Той завършва немска (1970) и френска филология (1971) в Университета „Париж Х“. През 1973 г. защитава докторат по немска литература в Университета в Лион. През 1983 г. става доктор на филологическите науки с дисертация върху Мариво в Университета „Париж ІІІ“, където от 1976 до 2007 г. е професор по театрознание. От 2007 до 2016 г. е професор в Университета в Кент и гост професор в Националния университет по изкуствата в Южна Корея. Автор е на много книги и изследвания, между които най-известни са: „Речник на театъра“ (1987, преведена и на български през 2002), „Анализът на драматичните текстове“ (2003), „Анализът на спектаклите“ (2005), „Съвременната постановка“ (2007), „Речник на пърформанса и на съвременния театър“ (2014) и др.

Тук можете да прочетете интервюто, което взе от него проф. д.изк. Камелия Николова и беше публикувано в сп. Култура.


ТЕАТРАЛНИЯТ АВАНГАРД В ЦЕНТРАЛНА И ИЗТОЧНА ЕВРОПА

Възстановеният авангард: пространствата и сцените на авангардния театър в Централна и Източна Европа“ , редактори: Золтан Имре и Дариуш Косински; Издание на: НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ – България, Факултет по изкуствата – Чехия, Словашки театрален институт, Полски театрален институт „Збигнев Разенски“

Публикуваното през 2018 година във Варшава издание „Възстановеният авангард: пространствата и сцените на авангардния театър в Централна и Източна Европа“ (“Reclaimed Avant-garde: Spaces and Stages of Avant-Garde Theatre in Central-Eastern Europe”) събира изследванията на 14 театрални експерти от различни страни от Централна и Източна Европа в превод на английски език. Текстовете са разширен вариант на изнесените доклади в рамките на международната конференция „Пространствата на авангарда“ (13-14 ноември 2017), която е част от по-широк проект, иницииран от Полския театрален институт. Неговата идея е да се представят и преосмислят значението и влиянията на театралния авангард от перспективата на 100 години след края на I Световна война и новата ситуация в Европа след промените през 1989 г. и падането на Берлинската стена.  Цветното и богато илюстрирано издание съдържа исторически и теоретични текстове от изтъкнати европейски театроведи, представящи ключовите фигури за театъра в Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Латвия, Литва, Словения, Хърватска, Украйна и България, която е представена от проф. д. изк. Камелия Николова Нейният текст проследява развитието на мисленето за театралната сцена като за социално пространство в творчеството на трима ключови театрални режисьори от периода между двете световни войни (Гео Милев, Исак Даниел и Хрисан Цанков) и продължението на тази представа в спектаклите на някои от най-ярките режисьори в новия български театър след 1989 г.  Изданието е достъпно за читатели в Народна библиотека, библиотеката на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и библиотеката на Института за изследване на изкуствата към БАН.


Второ отличие за книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма, или режимът на забраняване–позволяване“

Ромео Попилиев

В Деня на народните будители Портал „Култура“ връчи за шеста поредна година годишните си награди за принос в областта на литературата и хуманитаристиката. Те са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас“. Отличените творби са определени от жури в състав: Тони Николов, проф. Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, проф. Божидар Кунчев. Наградите са разделени в три категории: проза (сборник с разкази, повест, роман), хуманитаристика, както и специална награда за цялостно творчество или изключителен принос в областта на прозата, поезията, драматургията и хуманитаристиката.. Фондация „Комунитас” връчва и една специална награда за принос към гражданското общество. Отличената книга в категория хуманитаристика тази година е изследването на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма, или режимът на забравяне-позволяване“, което тази година получи и наградата „Икар“ на САБ в категорията „критически текст“.

Монографията на Ромео Попилиев разглежда периода 1944 – 1989 г., когато цензурата не съществува кaтo законна отговорна институция, а самото й наличие се отрича от комунистическата власт. По този начин тя става двойна, защото дори нейното —сьществуване е цензурирано. Творческото изразяване е оковано с верига от звена, процедури и похвати на забраняване и позволяване. Със забраната творбата бива унищожена. Най-често и като позволена тя вече не е същата. Изследването се спира на забранени или трудно и за кратко допуснати до театралната сцена текстове на известни автори от периода, който някои наричат „социализъм“, а други – „комунизъм“.