„Невидими № 3: Дом” – театър с човешко лице

Най-новият спектакъл на единствената компания за документален “вербатим” театър в България, Vox Populi, попадна в официалната селекция на Международния театрален фестивал „Варненско лято” и програмата „Шоукейс”. Добър повод, да публикуваме една от рецензиите за представлението. Текстът е публикуван в „Литературен вестник”, бр. 4 / 2014 г.

„Невидими 3: Дом“, реж. Неда Соколовска, Vox Populi

Представленията в „Червената къща”, които режисьорът Неда Соколовска създава заедно с артистите, събирани от нея за всеки отделен проект на студиото за документален театър “Vox Populi”, се превърнаха в безспорните явления на миналогодишния театрален сезон. Без аналог в съвременния български театър, те въведоха у нас добилата популярност по западноевропейските и американски театрални сцени „вербатим” техника за създаване на драматургия, и дадоха глас и видимост на хора и проблеми, които по инерция остават винаги встрани от основните обществени интереси. След „Невидими № 1”, разказващ за хората с двигателни увреждания и „Невидими № 2: Фу” за китайската диаспора в България, с най-новия си проект, излязъл премиерно в началото на новата година – „Невидими № 3: Дом”, „Вокс попули” насочва вниманието към още едни от постоянните обитатели на големия град, с които дотолкова сме свикнали, че преставаме да забелязваме – хората без дом. Отново, вместо написана пиеса, от сцената прозвучават парчета от автентичните интервюта, които създателите на представлението – режисьорът Неда Соколовска, драматургът Радослав Чичев и актьорите Петко Каменов, Богдан Казанджиев, Пламена Пенчева, Мадлен Чолакова и Тодор Близнаков, правят с няколко от софийските „бездомници” и „клошари”. Дотук като че ли няма нищо по-особено от онова, което правят разследващите журналисти или социолози. Те също напипват някаква наболяла обществена травма, насочват към нея своите граждански позиции и записващи устройства, и се опитват да постигнат максимално обективно разбиране на проблема. Същинската разлика е в качеството на самия контакт – артистите от Vox Populi не толкова се опитват да правят анализ и предлагат решения, колкото да влязат навътре, да се поставят на мястото на другия и да споделят опита. В друг текст вече бях писал, че театърът, който те правят е проверка на способността за емпатия както към самите тях, така и към техните зрители, и действително личните истории, които се чуват и в „Дом” са качествено по-различни от онези, които би могъл да улови журналистическият диктофон. Макар и хаотични и разхвърляни, те са много по-лични, непринудени и дълбоки.

Чисто театралната форма не е нова – изразните средства са абсолютно същите като в предишните спектакли – актьорите отново са с MP3-ки и се опитват едновременно да изимитират, повторят и предадат буквално записаните интервюта, които звучат в реално време в ушите им; режисьорът Неда Соколовска отново е на сцената до тях и отново по брехтов маниер „илюзорността” на театралното зрелище се създава пред очите на зрителите (те виждат как се управляват звука, осветлението, сценичната техника; как се преобличат актьорите и чакат да им се подаде знак и т.н. – все неща, които традиционният театър обича да скрива); отново спектакълът е изграден като пъзел от уловени гласове и истории, които се носят от думите, жестовете, музиката и песните, танците, дрехите и предметите, и той отново може да се подреди единствено от активното съзнание на чувстващия зрител. Единственото „ново” този път е една силно емоционална и въздействаща финална сцена, която превръща представлението в реална акция, и която няма да издавам.
Публиката влиза в залата, където звучи силно рок парче, а на малката сцена цари пълен хаос – актьорите се суетят и преобличат, по земята са разсипани стари дрехи и бели листи А4, които един от тях започва да лепи по стената. Едно момиче подрежда къщичка от кашони, която друг събаря. Всичко това се повтаря и повтаря… до същинското начало, когато всички зрители са вече по местата си, а актьорите спират и се обръщат с лице към тях. Неочаквано изваждат личните си карти, изчитат на глас истинските си имена и адресна регистрация, след което ги хвърлят на земята. Едно момиче ги събира в торба за боклук. Представлението може да започне.

Чисто формално неговата структура се върти около ежедневието на бездомниците. Зрителите преживяват три пъти тяхното събуждане и сутрешното редене на опашка за дажбите от топла супа и три пъти стават част от техния тягостен делник. На опашката прозвучават техните гласове, очертават се смътните човешки профили – актьорите предават почти на физическо ниво усещането за глад и сутрешен студ, търпеливото примирение, че предстои още един ден, в който всичко ще е отново същото, смазващото чувство за провал и дъно, пробивано единствено от ненакърнимостта на човешкото достойнство. Виждаме учтивостта, с която се изчакват, чуваме гласа на мръзнещия човек, който приканва жените и децата да минат първи и неволно се сещаме за блъсканицата и грубостите всяка сутрин в метрото.

„Невидими 3: Дом“, реж. Неда Соколовска, Vox Populi

Историите, които актьорите предават са плашещо близки и възможни в своята достоверност –далеч от представата за последователност и смисъл, с която не само медиите, но и собствените ни мозъци са свикнали да преработват действителността. Нищо не подготвя жената, която след един ремонт се е оказала измамена и без собствено жилище, няма справедливо възмездие и за бащата, пребит от собствения си син, както и никаква „карма” или „политически режим” няма да обясни защо един изключително културен и възпитан човек, много начетен в световната и българската литература, трябва да живее на централна гара и излиза само нощем. Състоянието на бездомност е непредсказуемо и страшно като земетресение и все пак тъкмо един бездомен пише следните думи „Все още ли смяташ, че нямаш власт? Пак помисли. Действай, за да се случи нещо. Действай, това има значение. Въздействай върху живота си.”. Умението на артистите от Vox Populi да открият тези гласове сред еднообразните шумни честоти на ежедневието и да създадат пространство, в което те да бъдат чути, е същинското хуманно послание на техния театър, който заслужава да бъде споделено и преживяно.
Асен Терзиев

 

Реклама

ДУМИ ЗА ДОБРАТА СТАРА КОМЕДИЯ

Румяна Николова пише за оригиналната интерпретация на Лилия Маравиля (награда „Икар” 2014 за водеща женска роля) върху образа на Министершата от класическата комедия на Бранислав Нушич. Текстът е публикуван в Литературен вестник, бр. 41/2013 г.

 

„Г-жа Министершата“ от Бр. Нушич, реж. Недялко Делчев, Театър „София“

Българският театър винаги е обичал комедийния жанр, но през последните години в битката за вниманието на зрителите той стана още по-популярен. Сцената потърси подходящи текстове сред родната и световната комедиография. Много голяма е конкуренцията на телевизионните комедийни формати, които са значително по-лесно достъпни. В тази надпревара, за съжаление театърът ни снижи критериите си в този жанр. В репертоара му присъстват масово повърхностни комедии със слаби сценични реализации, поднесени без въображение и постановъчна или актьорска изобретателност, които разчитат основно на хумора, заложен в текста. Много често в такива спектакли се срещаме с актьорска игра, чийто основни атрибути са лесноразпознаваеми от зрителя гласови, мимически, движенчески и т.н. щампи. Най-общо така изглежда сценичната практика на популярния сред публиката комедиен жанр.
Текстовете на сръбския комедиограф Бранислав Нушич са добра основа за практикуване на по-горе описаната практика. Още повече, че можем да правим директни препратки от сатирично представените политически и еснафски нрави в тях към съвременната балканска/българска действителност. За радост именно от това се е оттласнал екипът на спектакъла “Госпожа Министершата”, репертоарния избор от комедийния жанр на Театър “София” през този театрален сезон. Политическата сатира на Нушич употребява карикатурата, анекдота, смешката. По този начин хуморът и комичните ситуации изместват сатиричната страст в комедиите му. Характерно е, че сатиричният ефект е резултата от шегата с героите, а не от тяхното изобличаване. В този смисъл смехът е основна цел и средство в пиесата.
Разказът е за историята на съпругата на новоизлюпен политик, който изненадващо става министър. Преобразяването от бедна домакиня Живка в министершата Живана Попович (Лилия Маравиля) със всичките карикатурни случки, думи, нелепости съставляват събитийността на комедията. Сатиричният ход на Нушич е не да представи как властта трансформира човека попаднал във висшите й етажи, а как това се случва с обкръжението му. В решението на режисьора Недялко Делчев основният “виновник” за случващото се на сцената, току що издигналият се на министерски пост Симо Попович (Ириней Константинов), се явява само като част от видеото на Димитър Сарджев.
Без да се опитва да надскочи жанра на пиесата постановъчният екип не се поддава и на инерцията да се заиграва и акцентира върху възможните злободневни препратки. Единствената конкретика от родната действителност в спектакъла е доста ненатрапчива. Това е станалата крилата фраза на Сергей Станишев, когато бе министър-председател, и разпространена от предаването “Господари на ефира”, че “муха, банка и политик се убиват с вестник”. По-интересното е, че актуалното звучене на спектакъла е постигната по чисто художествен път чрез актьорското присъствие, музиката, видеото и сценографията. И независимо, че на представлението, което гледах от публиката се чуваха подвиквания “оставка”, не тази актуалност впечатлява и откроява спектакъла в българския комедиен афиш.
Ролята на Министершата е повече от главна в комедията на Бранислав Нушич. Има нагласа към актрисите, подходящи за нея – улегнали, с достолепна физика и осанка, демонстрация на натрупан парвенюшки опит. В този смисъл още изборът на Лилия Маравиля, актриса с нежна физика и излъчване на младо момиче ни отвежда към желанието за съвременно звучене не чрез преки аналогии от текста, а по един по-задълбочен анализ на актуалността. Имам предвид, че актуалното обкръжение на силните на деня имат много повече общо с визията на Лилия Маравиля, отколкото с актрисите, играли тази роля преди години. Както сегашните министри са облечени в по-добри костюми, така и техните съпруги не са дебели лелки с лисици около врата.

Лилия Маравиля в „Г-жа Министершата“ от Бр. Нушич, реж. Недялко Делчев, Театър „София“

Външността на актрисата е най-малкия й принос в спектакъла. Лилия Маравиля изгражда цялостен образ чрез добре овладени актьорски похвати. В рамкирания от началото образ на средностатистическа обикновена домакиня, но енергична и потънала в битовизми, до финалния – на сгромолясалата се в плач и сълзи Министерша, Лилия Маравиля изгражда образа на опиянената от властта съпруга. Самозабравилата се Министерша енергично гради своя нов образ с всички познати й атрибути – от поръчаните 6000 визитки, овладяването на светски маниери като пушене, бридж, любовник до намирането на подходящ съпруг за дъщеря си, чрез отмяна на брачния й договор. Актрисата Лилия Маравиля действа на сцената динамично като героинята си. Играта й е в онзи познат ни от добрите английски комедии ритъм, където актьорът е толкова рефлективен на реплики и ситуации, че не оставя време на партньори и публика за дълги “осмислящи” казаното и изиграното паузи; където жестът и мимиката не повтарят изговореното, а го коментират или допълват. Този тип актьорско комедийно присъствие е рядко срещано в нашия театър. Така Лилия Маравиля стои в спектакъла като медиатор на целия актьорски екип. Всички останали персонажи попадат в ритъма, зададен от нейната Министерша. Актьорите оставят впечатление за екип, в който всеки има своя принос към сценичния разказ. Именно този актьорски маниер прави спектакъла да звучи като актуален, съвременен театър.
За съвременното адекватното присъствие на представлението като художествен факт, а не само на ниво текстови послания голяма роля имат музиката, мултимедията и сценографията на спектакъла. Видеото на Димитър Сарджев и Веселин Христов е толкова адекватно на цялото, но и впечатляващо само по себе си, че би могло да бъде повод за отделен текст. За музиката може да се каже същото. С преплитането на различни мотиви от джаз до балкански ритми, тя поставя разказа едновременно в конкретни географските реалии и в по-общ контекст. Сценографията на Петър Митев, освен изобретателна и функционална за целите на сценичния разказ, допринася за бягството от конкретиката на бита и работи в посока на това, спектакълът да разкаже една по-общовалидна история за трансформациите при нелогично издигналия се до властови позиции.
Резултатът е, че спектакълът “Госпожа Министершата” е добра комедия, заради факта, че екипът е успял да се оттласне от битовизма и евенуалното публицистичното звучене на текста, заради актьорското постижение на Лилия Маравиля и партньорите й, заради интелигентната и адекватна на цялото мултимедийна, музикална и изобразителна среда на сцената.
Румяна Николова

Д-р Румяна Николова завършва „Театрознание” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и защитава докторска дисертация през 2007 г. Работи в Институт за изследване на изкуствата към БАН, координатор-проекти към Международен театрален фестивал „Варненско лято” и е хоноруван преподавател в НАТФИЗ. Учредител и директор на Фондация „Хомо Луденс”. През 2008 г. излиза дебютната й книга „Актьорският тренинг през ХХ век”, отличена с наградата „Икар” за критически текст.

 

Скоро започва приемът на документи за предварителните кандидатстудентски изпити за специалност “Театрознание и театрален мениджмънт” в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”

През 2014 г. за специалността “Театрознание и театрален мениджмънт” – една от основните специалности във факултет “Сценични изкуства” на Националната академия за театрално и филмово изкуство ще има и предварителни кандидатстудентски изпити. Те ще се проведат на 28 и 29 април. Редовният  кандидатстудентски прием е от 1 до 10 септември.

Специалността “Театрознание и театрален мениджмънт” наследява специалността “Театрознание”, създадена в НАТФИЗ през 1950 г. Обучението в нея е единственото в страната, което подготвя висококвалифицирани професионалисти в областта на театралната история и теория, на театралната критика и на театралния мениджмънт, притежаващи широка информация и базисни умения както за работа в театъра, така и в сферата на журналистиката, другите изкуства и културата.

Студентите придобиват знания върху всички компоненти на театъра в съвременния културен контекст. Те се запознават в детайли с историята и теорията на българския, европейския и световния театър, с теорията на драмата, представлението и зрителското възприятие, както и с основните принципи на театралния мениджмънт, маркетинг и културна политика в областта на сценичните изкуства. В хода на следването студентите усвояват базисни умения за анализ на драматургични текстове, спектакли, общите театрални процеси, състоянието на една театрална организация и на културния пазар. Обучението има за цел да изгради практически способности за теоретични театрални изследвания, за критическо писане в широк спектър от специализирани и журналистически жанрове в печатни и електронни медии, както и за  ръководна и експертна работа в субсидирани театри, независими трупи, проекти, фестивали и други формации.

Основополагащ принцип на образованието по специалността е стремежът да открие и развие творческата индивидуалност и заложби на всеки един от студентите за да подготви добри специалисти в областта на театъра и неговото осмисляне, оценка и управление в контекста на съвременна Европа и глобалния свят.

Обучението се осъществява от висококвалифицирани и наложили се в съвременната театрална наука и критическа практика преподаватели. То включва разнообразни дисциплини, организирани на модулен принцип, и се извършва чрез най-актуалните педагогически стратегии, които съчетават академичните традиции за задълбочено и детайлно проследяване на театралните процеси с интердисциплинарните подходи и стимулиращите креативността и инициативността на студентите гранични форми на преподаване.

В процеса на следването студентите развиват умения за работа в екип, участват в дейността на Учебния театър, публикуват в Годишника на НАТФИЗ, участват в програмите за студентски обмен с много училища по театър в европейските страни, практикуват като сътрудници в провеждането на театрални фестивали и други форуми.

Обучението е редовно, с продължителност четири години. Завършва със защита на бакалавърска теза от областта на сценичната практика, драматургията или театралния мениджмънт (в обем не по-малък от 50 страници).

Завършилите специалността придобиват образователно-квалификационна степен “Бакалавър”, с  професионална квалификация “Театровед”  и “Театрален мениджър”. Те могат да работят като:

• театрални критици и журналисти в печатните и електроните медии, 

• ръководители, драматурзи, консултанти на театри, трупи и медии, 

• ръководители и координатори на проекти в областта на сценичните изкуства и културата, 

• експерти  в сферата на театралното производство, маркетинг и разпространение

• служители в държавна и общинска администрация по култура 

• преподаватели в средните училища с профил “Изкуство”

Дипломиралите се студенти могат да продължат обучението си в магистърските програми „Театрално изкуство”, “Мениджмънт в сценичните изкуства”, както и в различни други магистърски програми у нас и в чужбина.

Прием на документи за предварителните изпити – 7 до 11 април 2014г.

Предварителни кандидатстудентски изпити – 28 и 29 април 2014 г.

Редовни кандидатстудентски изпити – 1-10 септември 2014 г.

За повече информация: http://natfiz.bg/, както и на телефони: + 359 886742406; +359(2) 9231 2