На 25 април 2015 г. се навършиха 100 години от рождението на един от най-ярките, ерудирани и свободомислещи български интелектуалци от близкото минало – професора по театрознание, любимия преподавател и безусловен авторитет за поколения актьори, режисьори и театроведи Любомир Тенев (1915-1993). По този повод ви предлагаме текста на една от неговите студентки, днес преподавател по история на българския театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” проф. д.и.н. Анна Топалджикова. Текстът е публикуван в „Литературен вестник”, бр. 17, 29.04.-5.05.2015
С обич и благодарност
В началото на 70-те години на миналия век бях приета като студентка по театрознание във ВИТИЗ в клас с ръководител професор Любомир Тенев. Това беше неговият първи клас след 10-годишно прекъсване на приема по специалността и последния до неговото пенсиониране. Професор Тенев беше необикновена личност, която се очертаваше ярко на фона на нашите интелектуални среди от онова време. Имаше силно влияние върху театралния живот, беше безспорен авторитет за театралните практици и теоретици. Той олицетворяваше за всички ни широтата, толерантността, естетическите ценности на едно европейско присъствие. Бе най-авторитетният и най-обаятелният театрален критик, анализатор, изследовател и учен, надарен с изключително чувствителни сетива към изкуството и към театъра. Обаянието на неговото слово и артистичното, силно сугестивно присъствие на личността му, бяха уникални. Те правеха мисълта му видима и осезаема – жива, чувствителна, дълбока, заразявща, провокираща. Професор Любомир Тенев беше преди всичко диалогичен – търсеше, провокираше срещата с мисълта и с усещанията на другите, обогатяваше ги и сам се обогатяваше с тях. Беше отворен към света, любопитен към всичко ново, макар и верен на критериите, които бе приел като определящи в театъра, а това бяха животът на човешкия дух, универсалните човешки ценности, театралната трансформация на поезията и философската дълбочина на текста. Темата на човешката съвест, на отговорността пред другия беше основен обект на интерес в неговите анализи. Професорът ни въвеждаше в една друга цивилизация – в света на театъра, в който не бяха допуснати идеологическите пристрастия и догми на живота, сред които бяхме свикнали да живеем, привикнали към неговия нисък хоризонт и към неговата неизбежност. Щастливи бяхме да се измъкнем от този задушлив похлупак за глътките въздух, които ни даваше нашият професор в лекциите, както и в разговорите извън ВИТИЗ. Той предпочиташе неформалните срещи с нас, често ни канеше в дома си, където периодично провеждахме часовете си. Това беше празник и ние го очаквахме с нетърпение. Съпругата му, Благовеста Кабаиванова, актрисата от Театъра на народната армия, ни въвеждаше в хола с картините по стените и отворената врата към кабинета с бюрото, с откритите библиотечни рафтове, които заемаха две стени… Професорът ни очакваше, потънал в креслото си, с колито Ричард (Лъвското сърце) в краката си. Той ни създаваше усещане за топлота и близост, която ние никога не възприехме като повод да скъсим дистанцията, усещахме едновременно привързаност, възхищение и респект. Четяхме непохватните си опити за рецензии, но тези срещи надхвърляха много представата за традиционен учебен процес. Професорът насочваше разговора в най-неочаквани посоки, разширяваше непрестанно пространството между конкретния повод и най-разнообразни препратки във времето, между театъра и литературата, изкуствата, като непрестанно държеше жива връзката с актуалното, с усещането ни за днешния ден. И най-важното, ненатрапчиво ни насочваше да намерим в обекта на анализа нашата лична тема, нашата лична гледна точка… Провокираше ни да мислим активно и многопластово, да разширяваме обсега на вниманието, на интересите, на познанията си… Всичко това беше в разрез с идеологическата пропаганда, която се очакваше да провеждат дейците в културните институции, в които той работеше. Ето защо той не беше обичан от властта. След завършването на театралния институт повечето от нас продължихме да посещаваме професора, неговият дом бе отворен и непрестанно посещаван от актьори, писатели, интелектуалци. Но и тогава аз продължвах да усещам, че независимо от темата, щом разговорът докоснеше „опасните територии“, някак си елегантно завиваше покрай тях. Професорът никога не ни приобщаваше към налаганите от партийната пропаганда идеи, но и избягваше директно да ги коментира, освен чрез тънка ирония или завоалирани метафорични образи… По-късно разбрах причината. Няколоко години след завършването ми започнах един пространен разговор с професор Тенев с намерението това да прерастне в по-обемно представяне на негови спомени и възгледи за театъра (бяха публикувани по-късно последователно в няколко броя на сп. „Театър“). Нашите разговори продължиха няколко години преди 1989-та година и няколко години след това – до смъртта му през 1993 г. Той непрестанно следеше какво се случва в политическия живот на страната и в света и как това се отразява върху ситуацията в полето на културата. Припомняйки си, си обяснявам, че със затаен дъх е очаквал промяна… за съжаление тя дойде в последните няколко години от живота му. В новата действителност след 1989 г. професорът ми сподели неща, които ми дадоха обяснение за прояви на неговото поведение, които не можех да разбера по-рано. Разказа ми, че брат му, Румен Янакиев – много способен инженер, фулбрайтов стипендиант, професор в икономическия институт, бил задържан по скалъпено обвинение, набеден като аглийски шпионин и прекарал дълги години в затвора. Самоубил се две години след излизането си от там, след неуспешни опити да докаже невинността си и да бъде реабилитиран. През цялото това време службите на държавна сигурност оказвали натиск върху проф. Любомир Тенев, заплашвайки със санкции срещу брат му, както и срещу самия него и семейството му. Вече имах обяснение за тъгата, която често се появяваше в моменти на мълчание, на ненадейно отдалечаване, които обичайната иронична усмивка на професора не винаги успяваше да прикрие. Бил е обект на непрестанно следене, брутален натиск и доносничество и за това не си е позволявал пълна откровеност и пред нас, очаквайки навсякъде да се спотайва внимателно „ухо“. Много по-късно разбрах, че в първите години на тоталитарната власт е бил в концлагер, от където е освободен със съдействието на Христо Радевски. Прочетох и информацията, която Христо Христов изнесе в медиите, а именно – досиета на следени български интелектуалци, която прилагам по-долу. Така се дооформи представата ми за това как проф. Любомир Тенев успя да запази своята морална, интелектуална и духовна независимост и благотворно влияние върху съвременниците си, въпреки непрестаните заплахи и натиск. Бях радостна, че се освободих от собствените си усъмнявания в него поради „премълчаване на истината“, които допусках понякога, узнавайки, макар и със закъснение, цялата истина за живота му.
Любомир Тенев
Не бих могла да претворя в думи необикновеното присъствие на нашия професор. Липсата на личността му в театралния и в кулурния ни живот усещат онези, които го познаваха. Благодарна съм на съдбата, която ме въведе в театъра чрез срещата с този необикновен човек, който излъчваше около себе си своята обич към изкутвото и своето чувство на отговорност към него. Присъствието му беше мяра за толерантност и за високи естетически и нравствени критерии.
* * *
Данни за враждебни и нелоялни прояви в средите на художествената интелигенция. (Документ от септември 1975 г. на Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия)
Справката с гриф „Строго секретно” съдържа имената на представители от различни творчески съюзи и организации, които Шесто управление води на отчет и наблюдава поради тяхната неблагонадежност.
Според идеологическото управление на ДС в резултат на подривната дейност на Запада отделни представителите на интелигенцията са деградирали в идейно и политическо отношение.
„Обявяват се против ръководната роля на БКП в изкуството и културата, злословят, че у нас „липсва свобода” в творчеството, застават на ревизионистични, антисоциалистически и антисъветски позиции, пропагандират различни модернистични течения, разпространяват вражески слухове и вицове”, е посочено в справката.
Тези уж отделни представители на интелигенцията обаче наброяват повече от 30 души. За всеки един от тях срещу името му Шесто е резюмирало „вражеската” дейност или позиция.
Сред изброените интелектуалци са проф. Любомир Тенев, проф. Гочо Гочев, Радой Ралин, Борис Димовски, Вера Смилкова, Валери Петров, Исак Паси, Иван Теофилов, Барух Шамлиев, Михаил Величков и др.
Любомир Тенев, Вили Цанков и Гочо Гочев
„Тенев не споделя принципа за ръководната роля на партията в областта на изкуството и културата. Правил е изказвания, че в тази област у нас нямало морал и законност. С идеология се занимавали некомпететни и „прости“ хора /…/
Твърдял, че „руснаците са корумпирани“ и че „имало израждне на управлението“. Корупцията и стремежът към обогатяване били добили големи размери в СССР /…/ Одобрявал тезата на западния философ Маркузе, че Съветският съюз бил „елекрифицирано средновековие“. Явявал се един от пропагандаторите на „голямото западно изкуство“ /…/
Тенев е в близки оношения с невъзвръщенеца Петър Христов Увалиев, уличен в услуга на английските специални служби и провеждане на идеологическа диверсия срещу НРБ. По време на пребиваването на Увалиев в НРБ Тенев многократно се е срещал с него и го е информирал за културния живот в страната и за противречията, които има в средите на художествената интелигнция. Направил е оценка и го запознал с работата и личните качетва на редица дейци на културния фронт и отговорни служители на някои идеологически институти… “
(http://desebg.com/vi/713–––1975-)
* * *
Проф. Любомир Тенев е роден в Хасково през 1915 г. в семейство на учители. Майка му завършва литература в Гренобъл, Франция, и работи като учителка по френски в Хасковската гимназия. Баща му – учител по литература, директор на същата гимназия, председател на читалището в града, е също френски възпитаник. В такава интелигентска среда израстват двамата им синове – Любо и Румен, и двамата професори със забележителни заслуги – единият към българския театър, другият към икономическите науки. Родителите от малък водят Любомир Тенев да гледа гостуващите в града трупи, вдъхват му любов към изкуството и особено към театъра. Върху неговото оформяне като личност силно влияние оказва проф. Асен Златаров, първи братовчед на майка му и неин близък приятел. След преместването на семейството в София, още като ученик Любомир Тенев публикува рецензии за спектакли в ученическото сп. „Звън“. Мечтае да следва литература и театър в Париж, но баща му умира рано. Неговият вуйчо Ася (Асен Златаров) му обещава да го издържа като студент във Франция, но също умира през 1936 г. Тогава той записва и завършва право в Софийския университет, успоредно с това пише литературни и театрални рецензии и статии. Забелязан е от главния редактор на сп. „Изкуство и критика“ Георги Цанев и главния редактор на сп. „Златорог“ Владимир Василев – дават му възможност да публикува в списанията им и го въвеждат в интелектуалните среди на столицата. След идването на комунистическата власт Любомир Тенев е изпратен в концентрационен лагер в с. Вадим, откъдето е освободен, благодарение на приятелското съдействие на Христо Радевски и се включва в културния живот на страната. Още със създаването на ВИТИЗ е поканен от проф. Боян Дановски и назначен като преподавател по западноевропейски театър. Негови възпитаници са няколко театрални поколения – актьори, режисьори, театроведи. Проф. Тенев издава 19 книги – „Хамлет“, „Драма и сцена“, „Маска и перо“, „Театър и действителност“, „Те в пространството на сцената“ и др., публикува над 500 текста, посветени на театъра, рецензии и др. Той е дългогодишен преподавател във ВИТИЗ по история на западноевропейския театър и по театрална критика, заместник ректор и ректор на ВИТИЗ, заместник-директор на Научното обединение по изкуствознание при БАН, заместник-председател на Дружеството на естетиците и литературоведите в България, член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, член на Съюза на артистите в България. (Биографичните данни са взаимствани от публикация на Надежда Тенева, дъщеря на проф. Л. Тенев (в. „Труд“, 02. 10. 2013)
АННА ТОПАЛДЖИКОВА
gildiateatrovedi 