Category Archives: Uncategorized

Стенд ъп комедията и театърът, впечатления от Прага

Текстът е публикуван в бр. 35 на в-к „Литературен вестник“

 

Миренка Чехова в „Мис Америка“, концепция Миренка Чехова, Мартин Твърди, режисура Жаклин дьо Вийе, Компания „Спитфайър“; фотограф: В. Брътницки

Алтернативните форми, преобладаващи сред т.нар. „независим“ театър се оказаха преобладаващият фокус в първото издание на “HI PerformanCZ” – специална програма от представления и събития (срещи с артисти, презентации и дискусии), насочена предимно към международна и професионална аудитория от театрални специалисти от цял свят, която бе организирана в Прага между 19 – 22 септември 2018 от чешкия Институт за изкуства и театър. Когато поставям определението независим в кавички не го правя, за да се дистанцирам или да го поставя под въпрос, а защото в случая цитирам намеренията и амбициите на организаторите на програмата, така както са изразени във встъпителното антре в каталога, написано от театроведа Мартина Черна, директор на департамента за международно сътрудничество на Института: „Историята на чешкия независим театър, която предимно ще видите в нашата програма, е история на успешното израстване на бившата Чехословакия в Република Чехия след периода на демократичните промени в Централна  и Източна Европа през 1989. За краткия период този сегмент от чешките изпълнителски изкуства успя да се наложи отново, да се професионализира и да изгради стабилна инфраструктура, свои публики и мрежи от международни контакти.“ Кавичките ми помагат също и да припомня небуквалността на понятието „независим“ в лексиката на съвременния театър. С него, както и с подобни определения (в България, например, артистите избират да следват немския модел и да определят, това което правят, като „свободен театър“) е прието да се обозначава театралната практика, създавана извън традиционните за Европа държавни и общински театри, които най-често се характеризират освен със собствена сграда или сгради, но и със собствена трупа, собствени административен, артистичен и технически състав и поддържат сезонен репертоар. Единствено по логиката на това разграничение определения като „свободен“ и „независим“ имат смисъл, защото извън него, точно както институционалния театър, и независимият зависи основно от наличните публични ресурси за подкрепа, т.е. и двете страни са зависими от едно и също. Нещо повече, степента на стабилност, баланс и качество на продукцията и в двата сектора е добър маркер, по който да се съди за стабилността и качеството на провежданите в държавата културни политики.

В това отношение, думите на Мартина Черна наистина не звучат самохвално. След пет посещения в Чехия на други международни театрални форуми също мога да се съглася, че чешката независима сцена определено има с какво да се гордее. Онова, което винаги ме е впечатлявало най-силно (този път също не беше изключение) е добре развитата и поддържана мрежа от пространства. Сравнена не само със София, но и с други централни и източноевропейски столици, Прага притежава изобилие от различни като тип и големина качествено оборудвани алтернативни сцени. Съвременният танц, документалният театър, новата драма, пърформанса – всички тези видове намират покрив за себе си в съвсем нови и по-стари пространства като „Venuše ve Švehlovce“, „Studio Hrdinů“, „Palac Akropolis”, “Vila Štvanice”, “Alfred ve dvoře”, “DUP39 и др.

Всичко дотук доказва, че независимата сцена сравнително отдавна е отвоювала свой самостоятелен статут и днес спокойно може да се твърди, че е нормално вписана в цялостния театрален пейзаж. Това положение не е специфично чешко, защото в по-висока или по-ниска степен се споделя от повечето европейски страни от двете страни на бившата Желязна завеса. Такава интеграция на независимия театър безспорно има своите удобства, но от друга страна го поставя понякога и в слаба позиция, защото бидейки част от общата, традиционна театрална картина, към него се прилагат и същите критерии и очаквания. И в това отношение ми се струва, че пражката картина не се различава особено от европейската: и тук независимата сцена демонстрира сходни качества и недостатъци. Качествата личат най-вече когато представленията демонстрират свобода, находчивост и оригиналност в експериментирането с театралния език, а недостатъците, когато на мястото на предните изпъкнат претенциозност или самодостатъчност, които се явяват най-често или под формата на схематични концептуални решения или като самоцелна деконструкция на театралния език, възпроизвеждаща безкритично клишетата на съвременния постмодерен и подчертано ляв дискурс. Повечето спектакли от програмата на „HI PerformanCZ“ проявяваха и едното, и другото. Например в една доста интелигентно замислена и остроумна деконструкция на Брехтовата класика „Добрият човек от Сечуан“, каквато представлява  спектакълът на младия режисьор Михал Хаба и неговата компания „Лахенде бестиен“, озаглавен „Сечуан“, преднамерената ирония, цитатите и непрекъснатите референции към съвременността бяха за сметка на чисто театралната изобретателност. Стилният и зрелищен във визуално отношение спектакъл „Макбет – твърде много кръв“, продукция на един от водещите чешки театри „Дивадло на забрадли“ прозвуча като самоцелен опит да се пренапише Шекспир в лаконичен, постмодерен маниер – или поне аз не мога да определя по друг начин разказ, който свива метафизичната дълбочина и ужас на трагедията, до черен хумор, очевидно повлиян от филмите на Куентин Тарантино и Дейвид Линч, в който всичко се обяснява през сексуалните фрустрации на несигурния в своята мъжественост (и респективна хетеросексуалност) Макбет. Пиесата „Олга“ на Ана Сааведра за първата съпруга на Вацлав Хавел, майсторски и оригинално поставена от театралната компания Лети и нейните талантливи актьори е вълнуващо преосмисляне на национално минало, което обаче може да се окаже твърде „чешко“ за погледа на чужденец, незапознат добре с контекста.

Разбира се споделеното е и въпрос на субективен вкус и предпочитания, но за финал ще отделя специално внимание на двете представления, които ми направиха най-силно впечатление. В тях забелязвам посока в съвременния театър, която ми се струва много интересна – все по-категоричното навлизане на стенд-ъп комедията от клубната към професионалната, театрална сцена и обогатяването й с изразността на драматичния театър и пърформанса. Представленията, за които ще говоря могат да бъдат определени като нещо междинно на стенд-ъп комедията и театралния моноспектакъл, което не е нито едното, нито другото, но е оригинално и любопитно.

Миренка Чехова в „Мис Америка“, концепция Миренка Чехова, Мартин Твърди, режисура Жаклин дьо Вийе, Компания „Спитфайър“; фотограф: В. Брътницки

В „Мис Америка“ Миренка Чехова смесва документалното с фикционалното. На сцената тя излиза едновременно като себе си и като своето алтер его Макензи Томски – млада чешка емигрантка, озовала се сред огромния космос от небостъргачи на Ню Йорк. Тя се опитва да намери своето място сред подземните коридори на нюйоркското метро и виртуалните лабиринти на интернет и социалните мрежи. За съвременния човек анонимността и безкрайната перформативност на идентичността не са абстрактни теоретични представи, а непосредствен опит. Нещо, което дори и да не разбираме изцяло, усещаме силно, просто защото го живеем всеки ден. Докато е в Ню Йорк Миренка Чехова създава своя аватар Макензи Томски. С хипстърската шарения на дрехите си, с провокативността на снимките си, с перманентното напомняне, че е някоя (артист, поет, жена и т.н.) Макензи Томски неуморно се опитва да разсее тежката мъгла на анонимност и незабележимост около Миренка Чехова. От сцената този едновременно самоироничен и меланхоличен разказ за размножаване и изгубване на собственото лице тече на няколко писти.  Написан като слам поезия, текстът е едновременно изговорен, изпят и прожектиран. Паралелно с изстрелването им в микрофона, думите се появяват на екрана като в комикс. Зрителят едновременно ги слуша и разглежда, представлението ги създава наведнъж като звук с ритъм и значение, като образ с цвят и форма. Усещането е като за пърформанс и видеоклип, в който изпълнителката разказва, рапира или извисява гласа си в неочаквани оперни интонации. Нейната „Мис Америка“ е и представление, което публиката може да гледа, и богато илюстрована книга, която може да си купи, съдържаща поетичните текстове и снимките на градски лица и пейзажи от пътуването в САЩ.

 

Роберт Янч в „Ъп“, концепция Джеф Рипър, Роберт Янч, режисура Петр Ярчевски, Компания „Скуадра скуа“; фотограф: А. Восичкова

Също като Миренка Чехова, актьорът Робърт Янч използва сцената, за да сподели личната си биография. Неговият спектакъл „Ъп“ е откровен театрален флирт с жанра на стенд ъп комедията, в който по много смешен начин той разказва за нещо много лично, в което обаче всеки може лесно да се разпознае – желанието да промениш генерално посоката на живота си. Професионално обучен да бъде клоун Роберт Янч дълги години работи с руско-чешката компания, базирана в Прага „Театр нового фронта“ и придобила международна известност най-вече със своите спектакли на открито, в които физическите умения на тялото са главното изразно средство. Прехвърлил 40-те, но видимо запазил младежката си гъвкавост и свежест, Янч иска да обърне гръб на полусектантската отдаденост на своята трупа (той с насмешка припомня как са ходели с обръснати глави и са вярвали, че в същността си истинският театър е страдание) и да опита нещо различно. Решава да се пробва се в стенд ъп, защото жанрът му допада със своята непринуденост в директния контакт със зрителя и с творческото предизвикателство да излезе на сцената без обичайните защитни средства на актьора (роля, костюм, грим и т.н.). Ала почти навсякъде извън Обединеното кралство и англоезичния свят подобен избор наистина означава скачане в съвсем нови води и актьорът бързо осъзнава, че за Чехия стенд ъп няма нито история, нито контекст. Това обаче не го отчайва и той решава, че сам трябва да го създаде. Купува си английски наръчник за стенд ъп и започва да прилага правилата: разказва вицове, провежда смехотерапия с публиката и изважда човек на сцената, споделя лична срамна история (за алкохолизма в семейството му) и вкарва задължителния  сексуален нюанс (своя интензивен полов живот като тийнейджър – сам със себе си и тоалетната хартия), самоиронизира досегашната си биография на професионалист-театрал. Представлението все още опипва и търси своята завършена форма – то атакува с театрално майсторство клишетата и стереотипите на стенд ъп комедията, докато свободата и безотговорността на стенд ъп жанра напомнят, че нищо в театъра не бива да се приема прекалено насериозно. Онова, което обезоръжи, поне моя критичен поглед беше чувството за случило се истинско общуване.

Асен Терзиев

 

 

Реклами

ДИСКУСИЯ: КАК РАЗКАЗВА ТЕАТЪРЪТ ДНЕС

Портал „Култура“ отрази дискусията „Как разказва театърът днес“ състояла се на 26 март 2018 г и организирана от Гилдията на театроведите и драматурзите. Модератори: Николай Йорданов и Анна Топалджикова и основни участници режисьорите Явор Гърдев, Стоян Радев и Стайко Мурджев и театроведите Камелия Николова, Асен Терзиев, Венета Дойчева. Откъси от изказванията могат да бъдат прочетени/видяни на сайта на Портал Култура.


Излезе от печат книгата на Камелия Николова „Българският театър след 1989 и новата британска драма” – второ преработено издание

Излезе от печат книгата на проф. д.изк.н. Камелия Николова „Българският театър след 1989 и новата британска драма” във второ преработено издание. То е предизвикано от бързото изчерпване на книгата след публикуването й през 2013 г. от Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. При появата й преди пет години тя е първото монографично историко-теоретично изследване на развитието на съвременния български театър, което е и едно от обясненията за проявения към нея силен читателски интерес. Книгата разглежда основните процеси, периоди, тенденции, формации и фигури в театралната практика в страната в годините на политическия и културен преход веднъж като самостоятелен обект и втори път – през конкретен фокус: рецепцията на новата британска драма в България в първите две десетилетия след политическата промяна. Второто издание в обем от 455 страници и 60 илюстрации запазва изцяло съдържанието на първото като акцентира по-отчетливо върху анализа на съвременния български театър и по-специално на развитието на театралния език и на нови изпълнителски и постановъчни стратегии.


Европейските театрални награди бяха раздадени в Рим за 16-и път

Текстът е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 1, 2018, с. 8 (10-16.01.2018)

Джеръми Айрънс и Изабел Юпер са новите носители на Европейската театрална награда. В последната седмица преди Коледните празници, между 12 и 17 декември, в Рим за 16-и път бяха връчени най-престижните отличия за театър на Стария континент, присъждани на емблематични личности за ярки постижения и цялостен принос в развитието на сценичното изкуство. Заедно с основната награда, за 14-ти път беше присъдена и наградата „Нови театрални реалности”, която се дава за оригинални експерименти и открития в областта на съвременния театрален език. С нея за 2017 г. бяха отличени пет от най-интересните и провокативни фигури на европейската сцена през последните години – режисьорите Сюзън Кенеди (Германия); Йерней Лоренци (Словения); Яел Ронен (Израел); Алесандро Скарони (Италия) и Кирил Серебреников (Русия) и една театрална трупа, наложила се със своите смели естетически търсения  и социални послания – Театър №099 (Естония). Със специални награди бяха удостоени писателят, поет и драматург Уоле Шоинка (Нигерия) и театралния режисьор Фатхел Джайби (Тунис).

Европейската театрална награда (ETP – Europe Theatre Prize) е създадена през 1986 г. като проект на Европейската комисия, тогава под ръководството на Жак Делор, по идея на Алесандро Мартинес (днес генерален секретар на наградата). Церемонията по присъждането й е проведена за първи път през 1987 г., а на третото й издание през 1990 г. започва да се връчва и награда за експерименти и обновяване на театралния език, наречена „Нови театрални реалности”. Европейската театрална награда и наградата за „нови театрални реалности” (както и отделни специални отличия) от тогава до днес, с известни прекъсвания, се присъждат всяка година като ETP включва диплом, пластика от известен скулптор и 60 000 евро, а наградата за нови театрални реалности в началото е диплом и 20 000 евро, които от 2010 г. са увеличени на 30 000 и се разпределят по равно между носителите й. За учредяването на отличието важна заслуга има и актрисата Мелина Меркури, която става нейн патрон, както и тогавашния министър на културата на Франция (в правителството на Франсоа Митеран) Жак Ланг, избран за президент на Европейската театрална награда. Организатори на ETP са Съюзът на европейските театри, Европейската театрална конвенция (ETC), Международната асоциация на театралните критици (AICT/IATC), Международният театрален институт (ITI), Европейската фестивална асоциация (EFA) и Съюзът на театралните училища и академии (E:UTSA). Раздаването на наградите е замислено и вече традиционно се провежда като специален фестивал в рамките на една седмица в различни европейски градове. Първите девет  издания са в Таормина, Италия, след което домакини на събитието стават Торун, Солун, Вроцлав, Санкт Петербург, Крайова, а 16-то издание, посветено на 30-годишния юбилей на  ETP, отново се завръща в Италия. То се състоя в знаменитата й столица като ярък и амбициозен международен театрален форум, осъществен като специален проект на министъра на културата на Италия и под патронажа на президента на републиката, с който беше отбелязана и 60-годишнината на Театро ди Рома и срещата на G7.

Програмата на фестивалната седмица (12-17 декември) на Европейската театрална награда 2017 в Рим включваше огромен масив от събития.  По установена традиция тя се състоеше от три основни части: теоретични дискусии и разговори с наградените; спектакли на няколко от личностите и трупите, получавали отличието на предишни издания (т.н. модул „Ritorni”, тази година това бяха Боб Уилсън, Питър Щайн и Джорджо Барберио Корсети) и афиш с по едно представление на всички наградени, и завърши с тържествената церемония по връчването на наградата. В продължение на 5 дни повече от 500 официални делегати – театроведи, театрални критици и журналисти, актьори, режисьори и директори на театри и организации, както и много любители на театъра изпълваха една от огромните зали на Палацо „Венеция”, където се провеждаха срещите с наградените и множеството теоретични дебати и презентации, и залите на старинния театър „Аржентина” (построен през 1731 г. върху част от мястото, заемано от Театърът на Помпей, завършен през 55 г. пр. Хр., днес основната сграда на Театро ди Рома) и на Националната опера, Театър „Индия” и театър „Паладиум”, където се показваха спектаклите.

Откриването на 16-то, „Римско” издание на Европейската театрална награда беше със специално италианско събитие – в едно от фоайетата на Театър „Аржентина” се проведе тържествената церемония по връчването на наградите, присъждани от Италианската асоциация на театралните критици на актьори, режисьори, театрални компании и проекти от Италия или свързани с нея и театралния й живот за 2017 г. За  най-добри актьорски постижения бяха отличени Кристиан ла Роса, Микеле ди Мауро, Елена Бучи и Ермана Монтанари; за режисура – Масимо Пополизио за забележителния  му спектакъл по известния роман на Пиер Паоло Пазолини „Момчета на живота” (1955), на сцената на театър „Аржентина”, продукция на Театро ди Рома, награди получиха и няколко трупи или отделни техни членове, представили успешни проекти през годината в различни форми и жанрове на съвременния театър. Италианската асоциация на критиците направи този път и едно изключение като присъди своята годишна награда и на германския режисьор Томас Остермайер за спектакъла му „Ричард ІІІ” (Шаубюне, Берлин, премиера 2015 г., чието 150-то представление е показано на сцената на Пиколо Театро в Милано през май 2017 г). Наградата за цялостно творчество получи известния драматург Манлио Сантанели (р. 1938 г., пиеси „Авариен изход” (1980), „Кралицата майка” (1984), поставена и у нас в Театър 199 под режисурата на Валентин Ганев, с участието на Невена Мандаджиева (Майката) и Владимир Пенев (Сина), премиера 2011 г). След церемонията международните гости и италианските театрали и зрители присъстваха и на официалното откриване на форума на сцената на театъра, последвано от постановката „Крал Лир” на италианския режисьор Джорджо Барберио Корсети, носител на Европейската награда за нови театрални реалности през 1994 г., продукция на театъра-домакин.

Изабел Юпер, носител на Европейската театрална награда за 2017 г.

Джеръми Айрънс, носител на Европейската театрална награда за 2017 г.

От теоретичните дебати и срещи, плътно запълващи останалите четири дни до вечерта, продължаваща с гледането един след друг на два спектакъла, безспорно най-интересни бяха разговорите с носителите на ЕТР’2017, както и на Наградата за нови театрални реалности. Много силни бяха представянията и дискусиите и с двамата емблематични актьори, отличени с основния театрален приз – Джеръми Айрънс и Изабел Юпер, в които те не само отново потвърдиха своята харизматичност и талант, но и високата си интелигентност и ангажираност с актуалните теми и въпросите на днешния свят. Особено интересен и задълбочен беше разговорът с Джеръми Айрънс, модериран блестящо от известния британски театрален историк и критик Майкъл Билингтън, и с участието на Фани Ардан и други колеги и приятели на актьора пред буквално препълнената до краен предел огромна зала в Палацо „Венеция”. В него той и останалите участници не само припомниха ключовите моменти от театралната и филмовата му кариера, но и увлекателно разкриха начина му на работа, удоволствието да се играе на сцената и пред камерата с подобен партньор – изключително прецизен и съсредоточен и едновременно с това сърдечен и предразполагащ, интересуващ се истински от колегата си отсреща. Едни от най-ярките моменти в почти четиричасовия разговор беше минидебатът между актьора и Майкъл Билингтън за неговата работа върху текстове на двамата му любими драматурзи – Том Стопард и Харолд Пинтър (с когото го е свързвало и лично приятелство), в чийто пиеси Джеръми Айрънс създава  най-силните си роли. След лаконичния, но удивително точен анализ на „Истинското нещо” (1982) на Стопард, с чиято постановка през 1984 г. дебютира на Бродуей (партнирайки си с Глен Клоуз) и получава наградата „Тони” за най-добър актьор, той направи и чудесна кратка характеристика на пиесите на Пинтър, оприличавайки ги на „великолепен кейк, под чиято привлекателна повърхност са скрити неочаквани дълбочини и празнини”. След емоционалното представяне на Изабел Юпер (която през тази година вече е носител на „Златен глобус” и „Сезар” за филма си „Тя”) от театрални специалисти, приятели и колеги, водено от известния френски театрал и бивш директор на Фестивала в Авиньон Бернар Февр Д’Арсие, последва разговор между нея и знамения полски режисьор Кшищоф Варликовски за начина й на работа и специално за съвместния им творчески процес в спектакъла „Федра” в Барбикан, Лондон.

Сред останалите срещи и дискусии много добро и полезно беше представянето и обсъждането на перспективите на електронното списание на Международната асоциация на театралните критици Scènes critiques/Critical Stages и въобще на състоянието и актуалните въпроси и развития на театралната критика, направено от сегашния му главен редактор – гръцкият театрален изследовател и критик Савас Пацалидис, съвместно с неговия създател и бивш дългогодишен редактор Юн Чол Ким, известния театровед Жорж Баню и др. Голям интерес и въпроси от страна на присъстващите предизвикаха и разговорите с екипа на естонския експериментален Театър N099 и специално с неговите създатели режисьорката и визуален артист  Ине-Лиз Семпер и режисьора Тийт Оджасо, дискусията по повод 50-годишнината на фестивала БИТЕФ, водена от неговия настоящ директор и член на Журито на Европейската награда за нови театрални реалности Иван Меденица, срещите със Сюзан Кенеди и Яел Ронен, както и с известния писател и драматург от Нигерия Уоле Шоинка и с гръцкия режисьор, визуален артист и пърформър Димитрис Папайоану, удостоен с една от 6-те награди тази година за нови театрални реалности.

4. „Хамлетмашина” по Хайнер Мюлер, Националната театрална академия „Silvio d’Amico”, Рим, спектакъл на Робърт Уилсън, носител на Европейската театрална награда за 1997г.

Разбира се, при голямо внимание преминаха и представленията на наградените актьори, режисьори и трупи. Въпреки че голяма част от подобна силно специализирана аудитория, каквато е основната част от публиката на Европейската театрална награда, познаваше повечето от отличените представления, беше особено интересно те да бъдат видени заедно, да бъдат откроени общите тенденции и посоки в тях, както и различията, спора и диалога помежду им. Фестивалният афиш включваше 9 представления: вече споменатата постановка „Крал Лир” на италианския режисьор Джорджо Барберио Корсети, Театър „Аржентина”; „№43-Мръсотия” на Ине-Лиз Семпер и Тийт Оджасо, Театър №099, Естония; „Ричард ІІ” на Петер Щайн,  Театро Метастазио ди Прато, Италия; „Крал Юбю” на Йерней Лоренци и Словенския национален театър, Любляна, който обаче не беше представен поради трагично събитие – неочакваната кончина на един от участващите актьори;  untitled на Алесандро Скарони, Италия; „Ромска армия” на Яел Ронен, Театър „Максим Горки”, Берлин; нова версия на знаменития, отдавна превърнал се в част от историята на съвременния европейски театър спектакъл на Робърт Уилсън „Хамлетмашина” по Хайнер Мюлер, направена от режисьора със студенти от Националната театрална академия в Рим „Silvio d’Amico”; „Непорочните самоубийства” по романа на Джефри Юдженидис на Сюзън Кенеди, Мюнхнер Камершпиле, Германия и чудесното сценично четене на пиесата на Харолд Пинтър „Прах при прахта”, подготвена от Джеръми Айрънс и Изабел Юпер специално за заключителната тържествена церемония по раздаването на наградите. От изброените спектакли безспорно се откроиха последните три, демонстрирайки както таланта и професионалната виртуозност на своите създатели, така и богатия спектър от различни гласове, идеи и посоки в днешния европейски театър.

5. „Непорочните самоубийства” по романа на Джефри Юдженидис, Мюнхнер Камершпиле, Германия, режисьор Сюзън Кенеди, носител на Европейската награда „Нови театрални реалности”

Каква по-голяма награда от това заключение би могъл да очаква форум като Европейската театрална награда!

12 – 19 декември, 2017, Рим – София                                                                              

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА


Уебсайт на списание за театър „Homo Ludens“

Списанието за театър „Homo Ludens“ вече има свой виртуален дом: http://www.homoludens.bg

В новия уебсайт може да бъде открит пълен архив на всички 20 броя на списанието от неговия първи брой, излязъл през 2000 г. Всеки брой е представен с пълното си съдържание, като голям процент от текстовете са достъпни за ползване онлайн. Архивът предлага и търсачка, улесняваща ориентацията в текстовете по „рубрики“ и „автори“.

Приятно четене!


Дискусия „Актьорът – съвременни динамики“

Портал „Култура“ публикува откъси от изказванията на дискусията на Гилдия на театроведите и драматурзите към САБ „Актьорът – съвременни динамики“, която се състоя на 23 март 2017 г.  Могат да се прочетат тук.


Венета Дойчева с номинация за годишните награди на Портал „Култура“

Театроведското изследване на Венета Дойчева „Въобразената телесност“ /изд. Жанет 45/ е сред номинираните 8 заглавия за годишните награди на Портал „Култура“ в раздел „Хуманитаристика“. Отличията са учредени през 2014 от Фондация „Комунитас“. Номинираните текстове трябва да са дело на съвременни български автори; да имат безспорни художествени достойнства и приносен характер за българската словесност, както и в отстояването на общочовешките и християнски ценности.

Победителят ще бъде обявен през септември!

Венета Дойчева

Венета Дойчева е преподавател в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” по Театрална критика и Теория на драмата. Учи в СУ “Климент Охридски” (Право – 1980/1981), получава магистърска степен по Театрознание (1986) в НАТФИЗ и магистърска степен по Междукултурни връзки и междукултурен обмен в Университет Париж 3 – Сорбон Нувел (2005). Специализира във Франция (Париж, Лил). Работи като драматург в Театър “Българска армия” (1998 – 2011). Автор на множество рецензии за театър, публикувани в периодичния печат, участник в разнообразни международни проекти, фестивали и конференции. Сътрудник на Международния театрален фестивал “Варненско лято” (1998, 2012). Автор на книгата “Думи и Еринии” (2010). Съставител и редактор на сборник съвременна българска драматургия “« Théâtre Bulgare d’aujourd’hui », Cahier de la maison Antoine-Vitez sous la direction de Veneta Doytcheva, éditions « L’Espace d’un instant », Paris, 2007