НИКА ПАРХОМОВСКАЯ
Пандемията издигна между нас не само невидими, но и напълно осезаеми бариери, лиши ни от възможността за свободно придвижване, но и разкри онова, привидно незабележимо, но отдавна присъстващо както в обществения, така и в културния ни живот. Преди всичко, тя оголи проблема за необходимостта от установяване на нови условия и правила за взаимодействие между актьорите и зрителите.
По време на карантината стана очевидно, че днес дистанцията между изпълнител, материал и зрител е по-различна отпреди – тя не само се преосмисля и става или максимално далечна /обръщане към антични и “несъвременни” сюжети; преиграване, отправящо към традициите на “стария театър”; отвлечени теми/, или максимално близка /съвременни конфликти, реалистични истории, въвличане и взаимодействие със зрителя/, но и провокира – поне в руската театрална общност – към обсъждане на такива теми като: взаимно уважение, загриженост и толерантност един към друг. Още една особеност на съвременния човек, а като следствие и на театъра, където той едновременно е и инструмент, и предмет за изучаване – това е хроничната, постоянна умора от електронните устройства: от една страна – ние сякаш сме принудени да ги използваме постоянно, а от друга – през цялото време говорим за жизненоважната ни необходимост от лично пространство и усамотение. И на театъра, както и на всички други изкуства, се налага да балансира между масовото увлечение по технологиите /резултат от което са излъчваните в промишлени количества zoom-спектакли и онлайн – пърформанси/ и търсенето на нови изразни средства, опиращи се на “обичайния” човешки контакт, както и завръщането към старите форми и методи. В действителност, именно по време на пандемията стана ясно, че театърът може да бъде актуален и без прословутите съвременните технологии.
Освен това, коронавирусът предизвика, може би, станалата вече необратима промяна в психологията на зрителското поведение: получавайки възможността да гледа онлайн-спектакли, присъствайки в импровизираната зала само фиктивно, под формата на черни квадратчета на екрана си, публиката и занапред може да пожелае да остане невидима /т.е. просто да спре да ходи в “живия” театър/ или, отивайки там, на момента да реши дали й харесва действието, дали да вземе участие в него, готова ли е да поеме отговорност и, в случай на необходимост, просто да стане от мястото си и да си тръгне. Така или иначе, зрителят никога вече няма да е същият и театърът трябва да се съобразява с това – или опитвайки се максимално бързо да намери нов път към сърцето му или, напротив, да игнорира и да не забелязва такова безспорно нестандартно и засега неприемливо поведение.
Не може да не се спомене и социално – икономическия аспект на театралния процес. Макар че, по принцип, целта на театъра не са приходите и самоиздръжката, но все пак загубите от затварянето в началото, а после и от въвеждането на изискването за шахматно разположение на зрителите, твърдо регламентиращо количеството продаваеми места, лишиха театрите от последната им надежда за каквато и да било печалба. Разбира се, особено трудно е за независимите компании, които и в най-добрите времена едва свързваха двата края. Те са принудени да оптимизират репертоара си, да преразгледат ценовата си политика, да променят формати, и най – важното – да съкратят броя на служителите си или на работещите с тях по силата на временни договори. От друга страна, същият проблем засегна и самите артисти, много от които бяха лишени от средства за съществуване.
За да се вземе все пак някакво решение по този въпрос, в резултат на обръщението на Независимите театри към Министерството на културата, Съюзът на театралните дейци направи списък /за съжаление, засега доста приблизителен/ на всички активно действащи в страната независими театрални колективи, а група активисти, съставена както от творци, така и от театроведи, критици и наблюдатели, на свой ред се опитва да убеди културното и финансово ръководство на страната в необходимостта от постоянна поддръжка на независимите дейци на изпълнителските изкуства и се застъпва за въвеждането на гарантиран базов доход за тях при условие за наличие на техен предходен опит в сътрудничеството с различни институции и прозрачност на данъчните им плащания в бъдеще. Засега тази популярна сред творците инициатива не намира еднозначен прием от страна на чиновниците, но е възможно, като начало авторите й да постигнат поне извънредна материална помощ за тези, които са в особено тежка ситуация.
Така или иначе, пандемията не само постави ребром множество горещи теми /за финансирането на културата, за взаимодействието със зрителите, за използването на новите технологии и т.н./, но и допринесе за създаването на много интересни спектакли. Сред тях са енергичният спектакъл – променада по улиците на Петербург с участието на професионален художник на графити /”4elovekvmaske”/, пърформансът с не съвсем безопасното потъване в пространството на чужд компютър /”CLOUDME”/, спектакълът по телефона, препращащ ни към футуристичната идея за машината на времето и едновременно с това към съветското минало /”Алло”/ и “Спектакъл в кутийка”, представляващ сбор от несвързани помежду си истории, които може да се слушат както самостоятелно, така и с коментарите на създателите им.
Интересното е, че повечето от изброените постановки попадат в номинациите за най-голямата театрална награда в страната ”Златната маска” – разбира се, в категорията”Експеримент”, но от друга страна, къде другаде биха могли да намерят мястото си новите формати?
Сега ни остава да разберем, дали театърът може да се промени така рязко, както ние с вас. Или, все пак, промените ще бъдат бавни и постепенни? Ще поживеем – ще видим!
Превод от руски: Жаклин Рафаелова
Текстът е част от проекта „Арт Багаж – България” на Фондация „Арт Офис”, който се реализира с подкрепата на Програма”Култура” на Столична община.
gildiateatrovedi 
Вашият коментар