Tag Archives: театър

Нов драматичен текст от Кристиана Бояджиева на сцената на Ловешкия театър

„Гибел или светло бъдеще“

от Кристиана Бояджиева

Режисура Кристиана Бояджиева, сценография и костюми Кирил Наумов; композитор Мáртин Костакиев; фотография и плакат Изабела Манолова;

Участват Георги Грозев, Диана Спасова, Янислава Линкова

Драматичен театър – Ловеч, премиера на 20 февруари, 2021 г.

Текстът е публикуван във в-к „Литературен вестник“, бр. 12/2021

На сцената на Драматичен театър – Ловеч в една от най-кризисните години за българския театър от последните десетилетия, на 20.02.2021 г. се състоя премиерата на спектакъла на режисьора Кристиана Бояджиева „Гибел или светло бъдеще“. Забележително е че това е авторски текст, разработван около година на колаборативен принцип с новите лица от трупата на театъра: Янислава Линкова (със запомнящ се актьорски дебют в Ловеч с първата театрална реализация на „Козият рог“ у нас на сцената на Ловешката средновековна крепост с партньор Филип Аврамов в ролята на Караиван и режисьор К. Бояджиева), Диана Спасова и Георги Грозев.

Спектакълът „Гибел или светло бъдеще“ разгръща театрално тълкуване на заобикалящата ни реалност като драматургично, режисьорско, актьорско (и в крайна сметка човешко) наблюдение. Действието се развива в психиатрия или „пансион“, по думите на едно от действащите лица, прототип на Адолф Хитлер (Георги Грозев). На този образ резонира в режим на динамична и предизвикателна женственост актрисата Диана Спасова, която умело разпределя своето ритмизирано експресивно сценично поведение с нелека актьорска задача – на жената в нейната тоталност; на противовеса на агресията;  на човешката страна в ситуация на конфликт между репресия и свобода на избора; на малкият човек, който не се страхува да изговори своето мнение въпреки трудностите.  

Като цяло спектакълът е метафора за сложността на настоящето, в която живеят и работят не само артистите, но и всички хора, упражняващи своята професия и превърнали се в „излишни“ или „маргинализирали се“ за широката общественост в ситуация на извънредност. Именно по този начин режисьорът (и в случая автор на текста) дава нееднозначен, но възможен отговор на онези празнини от живота, които подканват зрителите към мисловен диалог и съучастие в тълкуването на един по-общ, философски отговор на неразрешимите проблеми на съвременността през изразните средства на колаборативния театър.

В есенцията си „Гибел или светло бъдеще“ разказва историята на една закъсняла любов между протообразите на фашиста и хуманиста в условия на „лудост“ с елементи на полтитическа сатира и автоирония от страна на актьорите. Прекъсвани от появите на медицинската сестра (като в референция към „Полет над кукувиче гнездо“[1]), протагонстите Георги Грозев и Диана Спасова се превръщат в метафорични носители на маргиналната истина за „неудобните“, или за тези, на които не им е позволено да присъстват по една или друга причина в „нормалното“ общество (поради това, че нямат останали живи роднини или близки, при които да живеят и заради това са настанени в този „пансион“). Ролята на актрисата Диана Спасова е на дългогодишна учителка по история, а тази на Георги Грозев е с повече предизвикателства. Същински „homo ludens” или „играещ човек“, Грозев успява да осъществи на сцената талантлив сценичен пример за раздвоение на личността – превключвайки между разпознаваемите поведенчески качества на радикален фашист и впечатляващо пресъздадена на сцена носталгичност по детството, чрез този балансиран контраст Георги Грозев напомня за рядко срещаното умение на актьора за бърза, динамична реакция, на която Диана Спасова и Янислава Линкова реагират с игрова точност.

Тук е моментът да отбележа изобретателността, с която Кристиана Бояджиева подхожда към сценичната реализация на текста, въвеждайки една хореографирана режисура. Чрез точно изчисление на звуковата и движенческата партитура на актьорите спрямо текста тя уверено интегрира особено сполучливо режисьорско решение. Това е настолна игра, която остава като загадка за публиката и наподобява уголемена версия на „Не се сърди човече“. В тази условна игра актьорите произнасят думата „шест“ като знак за успех. В същият игрови смисъл спектакълът придобива ритмизирана забързаност за зрителя; превръща се в ускорено състезание за „нормалност“, в която двама „неудобни за обществото“ (Диана Спасова и Георги Грозев) играят под зоркия поглед на Медицинската сестра (Янислава Линкова).

В тази макар и епизодична роля актрисата Янислава Линкова доказва способността си за резки промени в актьорското си поведение, комбинирайки различни форми на сценично присъствие през засилена физическа партитура. Макар и за няколко прехода на сцената тя успява да внуши неразрешимият конфликт между професионалното и личното, между отговорността на майката в ситуация на пандемия и тази на лекарското лице в ситуация на тежки отклонения от нивото на „нормалността“ в клиниката (по авторския текст на Бояджиева).

„Така сме устроени, да вярваме, че нашите проблеми са единствено наши и най-трудни. Но някъде там има и други хора, които също се борят със същите трудности, с които и ние. (…) Във време в което сме разделени дори с най-близките си, всеки от нас има нужда да знае, че не е сам. Ние сме заедно! Ние сме част от едно общество и сме отговорни не само към себе си, защото проблемите на съседа са и наши проблеми. Защото ние СМЕ едно общество!“ убедена е авторката на текста и режисьор на спектакъла Кристиана Бояджиева.

ЕЛЕНА АНГЕЛОВА


[1] Става въпрос за филмовият сценарий на Милош Форман от 1975 г. и също така за едноименната пиеса на Кен Киси с превод на български от Мариана Неделчева в емблематичната и отличавана с награди „Икар“ 2011 и „Аскеер“ постановка на сцената на Народния театър от 2010 г. с режисьор Александър Морфов и Деян Донков в ролята на МакМърфи.


Номинации за наградите „Икар 2021“ на САБ

На 27 март 2021 (Световен ден на театъра) в „Comedy club“ на Сатиричния театър бяха обявени номинациите във всички категории за наградите на Съюза на артистите „Икар“. Церемонията по обявяването на победителите и връчването на наградите, заради продължаващата пандемия на Ковид19 е предвидена да се състои на 11 май в Народния театър. По традиция, Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите чрез свое вътрешно гласуване излъчи номинациите в категориите за „драматургичен текст“ и „критически текст“ и тази година те са:

ДРАМАТУРГИЧЕН ТЕКСТ

„БОКЛУК“ от Елена Телбис

„МОРЕТО СЛЕД ТЕБ“ от Яна Борисова

„СВЛАЧИЩЕ“ от Васил Балев

КРИТИЧЕСКИ ТЕКСТ

ДИМИТЪР СТАЙКОВ „Пламъци по сцената. Живот и изкуство на Деян Донков“, изд. Труд 2020

НИКОЛА ПЕТКОВ „Театрални делници от сутрин до вечер“ София, Бет Принт, 2020

РУМЯНА НИКОЛОВА „Модел на функциониране на българския театър в периода 1944-1989 година“,  изд. „П. Венедиков“, 2020

Пълният списък с номинации може да бъде прочетен на уебсайта на Съюза на артистите в България.


„Човекът умря. А Бомбето остана.“

„Бомбето“ по Йордан Радичков в Куклен театър – Пловдив

Текстът е публикуван в бр.11/2021 на в-к Литературен вестник

Постановка: Катя Петрова

Сценография: Рин Ямамура

Музика: Христо Йоцов

Хореография: Анна Пампулова

Ас.-хореограф: Мария Димитрова

Звуков дизайн: Светлозар Георгиев

Анимация: Сотир Гелев

Участват: Балена Ланджева, Велизар Евтимов, Венцеслав Димитров, Димитър Николов – Шаблата, Елин Стоянова, Ивелин Николов, Мария Димитрова, Наталия Василева, Стайко Стайков

 Премиера 6, 7, 11 март 2021 г.

Смея да твърдя, че Катя Петрова е режисьор, който прави театър само когато има какво значимо да каже с него. Освен това, тя не посяга към познати и обрасли с интерпретации текстове, а предпочита да открива за публиката нови непоставяни творби, които театрализира в различни естетически ключове с многобройни асоциативни интелектуални предизвикателства. Това определя и нейния творчески интерес към сериозната драматургична основа, която адаптира съобразно авторския си поглед към темите в произведението, както и към профила на публиката, към който са насочени нейните творби.

Не за пръв път в творческия интерес на Катя Петрова е текст на Йордан Радичков. Още като асистент на Юлия Огнянова през 1990 тя прави откъс по „Бомбето“, където ясно се вижда естетическата й нагласа и желанието й да развива кукления театър за възрастни. В Столичния куклен театър все още се играят „Ние, врабчетата“ – семеен спектакъл, създаден преди повече от петнадесет години. Атрактивните ярки импровизирани кукли – врабчета (автор Кольо Карамфилов) са сглобени от по няколко пръчки с опънат шарен плат – конструкции, създаващи асоциация с детски прашки за игра и напомнящи със схематичността си илюстрациите на самия Радичков към изданието на повестта.

_DSC6091

„Бомбето“ по Й. Радичков, реж. К. Попова, сн. В. Попова

„Бомбето“ по едноименната повест на Йордан Радичков в Куклен театър – Пловдив е важно постижение за българския театър. Подготвяно дълго време, то доказва още веднъж актуалността и богатството на радичковите текстове, а сценичният прочит на режисьора Катя Петрова представя един изумително интересен алегоричен театрален език. Той търси допълнителни пластове в тъканта на текста, като улавя енергиите на съвремието, без да губи мярката и да прескача към груби злободневни политически асоциации. Както подсказва заглавието спектакълът проследява перипетиите на едно Бомбе, което преминава през поредица от исторически събития като непосредствен участник и наблюдател. Конфликтът е между индивида – бомбето и тълпата от шапки (видът им се сменя съобразно историческото време). Маркер за историческия контекст е колективният образ на множеството шапки, а те се сменят във времето – от бомбета и шапки с периферия през военни каски, барети, каскети, милиционерски фуражки до пълно гологлаво отсъствие. Освен основната фабула на повестта „Бомбето“, драматургичната основа на спектакъла включва и текстове от още няколко произведения на Радичков – „Суматоха“ и „Ние, врабчетата“. Сценарият има фрагментарна структура, което предполага и монтажен принцип на изграждане на действието в спектакъла. Ситуациите разгръщат конфликта на индивидуалното при сблъсъка с колективното. Пътят/пътуването (през времето и пространството) е знакова метафора, която подчинява и прониква цялата образност, натоварена с ярки асоциации и алегорични препратки към историческото време. От една страна колективният човешки образ успява да уплътни историята на Бомбето при пътешествието му през историческите превратности, а от друга – да внуши драматичната загуба на индивидуалност, изразена в основния лайтмотив: „Човекът умря. А Бомбето остана.“ Заличената индивидуалност, като обобщен образ на съвременния човек, е онзи проблем, който основно занимава режисьорския прочит, а може да се каже и че това като цяло извежда смисъла на спектакъла.

 Цялостният художествен стил се формира и от естетиката на сценографа Рин Ямамура. Спецификата на нейната работа познаваме от няколкото предишни представления с Катя Петрова, например плоските знакови кукли и кубистични пространства в „Цар Шушумига“ (Драматично-куклен театър – Пазарджик, 2010), „Бурята“ (Столичен куклен театър, 2013) и изобретателната предметна среда в Колекционерката“ (Театър 199, 2014). В „Бомбето“ предметът дотолкова превзема човека и неговата индивидуалност („Нашите шапки са нашите възгледи“), че сам той става субект, като в най-крайния вариант обема цялото сценично пространство под формата на огромно жълто бомбе. Многобройните трансформации на средата в ситуациите и умелото втъкаване на мултимедийните средства в единен стил показват владеене на яркия алегоричен език на кукления театър за възрасни. Динамиката на действието се допълва от играта с цветове – черно-бели и цветни петна и пространства, близки и далечни перспективи, ниски и високи планове. Сценичното оформление е многофункционално, обобщено, и същевременно просто, дори минималистично – състои се от движещи се паравани с плоски ластици, които позволяват да се разделят и извеждат пред тях елементи, върху които се насочва вниманието на зрителя, а средата представя ту движещ се влак, ту градски площад, ту занаятчийска работилница и поле. Черно-белият графичен дизайн на пространството и блендата на светлини и сенки е така използвано, че да се акцентирa върху универсалността на историята, отдалечавайки се от всякаква конкретика.

Безкомпромисният професионализъм на екипа и умението им да се справят с театър тип „клоунада“ се вижда и при изграждането на сцените, в които единно се спояват музика (Христо Йоцов), звуков дизайн (Светлозар Георгиев), анимация (Сотир Гелев), хореография (Анна Пампулова) и ансамблови изпълнения. Актьорите непрекъснато сменят своята функция в представлението – те ту коментират историята като разказвачи, ту се идентифицират с ролите си и куклите си, ту са кукловоди, което засилва ефекта на карнавалност и клоунада и го подчертава с пресилени мимики, жестове, пантомима, илюстрация, озвучаване на действията на микрофон и пред публиката. В хода на действието „играта“ е водещ принцип в изграждането на ситуациите и образите. Ролята на основен поддръжник и двигател на Бомбето е поверена на актьора Велизар Евтимов, който умело и ловко носи шапката, коментира и анимира предмета. В спектакъла се откроява и присъствието и точно намерените позиции в колективните изпълнения на Балена Ланджева, Венцеслав Димитров, Димитър Николов – Шаблата, Елин Стоянова, Ивелин Николов, Мария Димитрова, Наталия Василева и Стайко Стайков, които изключително професионално и рефлективно се справят и с индивидуалните задачи в общото.

Резултатът от органичното съчетание на различни изразни средства – „живо” актьорско присъствие, клоунада, обиграване на предмети, традиционни кукли, игра с думите и звученето им, анимация, музика е именно този лек и витален, „кислороден“ театър, с който винаги свързвам спектаклите на Катя Петрова.

Зорница Каменова

Проектът е част от програма „Наследство“ на Пловдив – европейска столица на културата 2019. 


ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ВЪПРОСИ НА ПАНДЕМИЧНАТА КРИЗА

Асен Терзиев, театровед и гл. координатор на Фондация „Виа Фест“

Приех да взема участие в международната онлайн среща, организирана в рамките на проекта „Арт багаж – България“ на Фондация „Арт офис“, не само от любопитството да се запозная с младите колеги-театрални критици от Русия и да науча повече за ситуацията с театралната критика и независимата сцена в тяхната страна, но и от желание за споделяне на опит за различните начини, по които всеки от нас се справяше с безпрецедентната пандемична ситуация около Covid-19, която беше пренесла почти целия наш театрален живот онлайн. В разговора се откроиха няколко теми, които ще резюмирам отново тук от своя гледна точка.

Освен практическите трудности, затварянето в домовете отвори много време за размисъл. Постави всички ни в режим на принудителна медитация, в която да преосмислим нещата, които сме свикнали да приемаме за даденост. В това число и ролята ни на театроведи и театрални критици. Каква бе този път съществената разлика? Нима и сега не се озовахме в крайна сметка на същото място, където обикновено се намирахме, когато работехме по професионалните си ангажименти и без карантина – пред компютъра?

Моята професионална ситуация в случая има няколко измерения, които не са кой знае колко различни от тези на много други колеги-театроведи от България, защото реалностите на икономическото положение заставят повечето от нас да съчетават различни функции и работни места. Така и аз сменям няколко роли: веднъж като театровед и театрален критик, който публикува в медиите, втори път като театрален мениджър, който участва в селекцията и организацията на два големи международни форума (Международен театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“: www.viafest.org), трети път като преподавател в НАТФИЗ. Като съвременен човек за мен, интернет и компютърът са били винаги съществен елемент във всяка една от тези три роли – и в писането, и в програмирането, и в обучението, обаче този път интернет и компютърът, станаха основни, защото всичко се беше пренесло онлайн.

Като човек, чийто съзнателен живот е минал под знака на телевизията и новите аудио-визуални медии, аз ги приемам като естествена част от пейзажа и винаги съм гледал със смесица от скепсис и лека ирония към страховете, които те са събуждали в театъра. Представата, че новите медии и технологии щели да унищожат театъра и живото представление (представа, която се радваше на подновена популярност, докато театрите бяха затворени, а в интернет се излъчваха представления) ми звучи като хипохондричен пристъп. В същото време гледам на медиите изключително сериозно (в това отношение съм силно повлиян от възгледите на Маршал Маклуън, който със своята знаменита крилата фраза „Медията е съобщението“  бе успял още през 60-те години на ХХ в. да предвиди глобалния свят, в който днес сме свикнали да живеем свързани чрез електрически импулси в гигантска нервна система), за да не подценявам тяхната сила да променят и формират реалността.

Бумът на дигиталните технологии днес позволи на театъра да открие временно убежище. Интернет се оказа територия, където той можеше да се случва безопасно, без да застрашава здравето на участниците и зрителите. Разбира се това е територия, където един от фундаменталните елементи на театралното събитие, живата среща, или е виртуален (при излъчванията на живо), или напълно отсъства (при излъчванията на запис), затова и не вярвам, че театърът някога би я разпознал като свой дом или като нещо повече от убежище или склад. В същото време, ако се върнем при Маклуън и неговото прословуто определение за медиите, като за екстензии (или продължения) на сетивата, то прехвърлянето в интернет не е съвсем безобидно, защото предполага различно дразнение и реакция от страна на възприятията. Веществената и пространствена осезаемост на представлението се смалява в плоскостта на екрана. Ненакърнимата гладка протяжност на театралното преживяване може лесно да бъде насечена на фрагменти и кадри, а уникалността на театралното събитие, тук-и-сега, е заменена от повторяемост и аисторичност. В интернет театърът се случва на друга скорост. Тъкмо овладяването и успешната навигация на тази друга скорост ми се струва сериозното предизвикателство, което развитието на новите медии отправя към театъра и към нас като театрални специалисти (и зрители).   

Затварянето в домовете и пред компютрите беше важно изпитание за смисъла от работата ни като театроведи и театрални критици. Мисля, че се изправихме пред трудни въпроси, на които нямаше как да дадем заучени и намислени отговори, защото неумолимостта на реалната ситуация щеше да ги отхвърли по същия начин, по който и еволюцията изтрива всичко неработещо и излишно: кой точно имаше нужда сега от нашите твърде специфични познания, от нашите тясно профилирани компетенции и от нашите особени и прекалено взискателни мнения, щом като онова, заради което я имаше и нашата професия –  театърът – беше изпаднало много назад сред важните точки на дневния ред?

Оказа се, обаче, че нуждаещи се имаше. Бяхме в хаос и необходимостта от ориентири беше огромна. Театралната публика имаше нужда от познавачи, които да я упътват в избилия океан от дигитални театрални оферти – тук прекрасен пример е руското списание „Театър“ , което и до днес продължава самоотвержено да публикува ежеседмични анонси за всички дигитални излъчвания по цял свят. Театралната професионална общност отново усети остро необходимостта от авторитетни и готови да поемат отговорност театрални експерти, които да могат да третират с разбиране и вещина новооткритите рани от блокирането на работата на театрите и компаниите. Като личен пример тук ще спомена изцяло дигиталните издания на двата фестивала, за които работя, които реализирахме извънредно през ноември и декември, вместо в обичайния период през лятото. Техните програми се състояха от дигитални излъчвания на специално подбрана селекция от представления, създадени в последните десетилетия и представяха някои от теченията, откритията и новите лица в световната сцена. За първи път застъпихме толкова сериозно чисто театроведския момент при представянето на програмата, поканвайки много колеги-театроведи, но и творци и журналисти, заедно с които създадохме специални, информативни и въвеждащи видео-клипове за всяко представление, попаднало в програмата. Така за успешната реализация на нашите провалени от пандемията проекти се оказа, че трябваше да мислим не толкова като мениджъри в критична ситуация, колкото като театрални професионалисти, за които театърът е кауза и  избрана сфера на познанието.

Текстът е част от проекта „Арт Багаж – България“ на Фондация „Арт Офис“, който се реализира с подкрепата на Програма „Култура“ на Столична община.


Проф. Патрис Павис ще получи званието Doctor Honoris Causa на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“

НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ ще удостои светозноизвестния театровед и изследовател проф. Патрис Павис със званието Doctor Honoris Causa. Тържествената церемония ще се състои на 27 ноември (сряда), от 10.30 ч., в Театър „Българска армия“. Входът е свободен – заповядайте.

От 17.00 ч., на камерната Сцена 47 на НАТФИЗ, проф. Павис ще изнесе лекция за студентите на Академията.

Почетната научна степен се присъжда за заслуги към развитието на световната наука, образование и култура и се връчва от Ректора на Академията. Досегашни нейни носители са били изтъкнати фигури на театъра и киното като Тадаши Сузуки, Дейвид Линч, Никита Михалков и др.

Проф. Патрис Павис (род. 1947) е един от най-големите френски и световни учени в областта на театъра и театралната теория. Той завършва немска (1970) и френска филология (1971) в Университета „Париж Х“. През 1973 г. защитава докторат по немска литература в Университета в Лион. През 1983 г. става доктор на филологическите науки с дисертация върху Мариво в Университета „Париж ІІІ“, където от 1976 до 2007 г. е професор по театрознание. От 2007 до 2016 г. е професор в Университета в Кент и гост професор в Националния университет по изкуствата в Южна Корея. Автор е на много книги и изследвания, между които най-известни са: „Речник на театъра“ (1987, преведена и на български през 2002), „Анализът на драматичните текстове“ (2003), „Анализът на спектаклите“ (2005), „Съвременната постановка“ (2007), „Речник на пърформанса и на съвременния театър“ (2014) и др.

Тук можете да прочетете интервюто, което взе от него проф. д.изк. Камелия Николова и беше публикувано в сп. Култура.


ТЕАТРАЛНИЯТ АВАНГАРД В ЦЕНТРАЛНА И ИЗТОЧНА ЕВРОПА

Възстановеният авангард: пространствата и сцените на авангардния театър в Централна и Източна Европа“ , редактори: Золтан Имре и Дариуш Косински; Издание на: НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ – България, Факултет по изкуствата – Чехия, Словашки театрален институт, Полски театрален институт „Збигнев Разенски“

Публикуваното през 2018 година във Варшава издание „Възстановеният авангард: пространствата и сцените на авангардния театър в Централна и Източна Европа“ (“Reclaimed Avant-garde: Spaces and Stages of Avant-Garde Theatre in Central-Eastern Europe”) събира изследванията на 14 театрални експерти от различни страни от Централна и Източна Европа в превод на английски език. Текстовете са разширен вариант на изнесените доклади в рамките на международната конференция „Пространствата на авангарда“ (13-14 ноември 2017), която е част от по-широк проект, иницииран от Полския театрален институт. Неговата идея е да се представят и преосмислят значението и влиянията на театралния авангард от перспективата на 100 години след края на I Световна война и новата ситуация в Европа след промените през 1989 г. и падането на Берлинската стена.  Цветното и богато илюстрирано издание съдържа исторически и теоретични текстове от изтъкнати европейски театроведи, представящи ключовите фигури за театъра в Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Латвия, Литва, Словения, Хърватска, Украйна и България, която е представена от проф. д. изк. Камелия Николова Нейният текст проследява развитието на мисленето за театралната сцена като за социално пространство в творчеството на трима ключови театрални режисьори от периода между двете световни войни (Гео Милев, Исак Даниел и Хрисан Цанков) и продължението на тази представа в спектаклите на някои от най-ярките режисьори в новия български театър след 1989 г.  Изданието е достъпно за читатели в Народна библиотека, библиотеката на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и библиотеката на Института за изследване на изкуствата към БАН.


Второ отличие за книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма, или режимът на забраняване–позволяване“

Ромео Попилиев

В Деня на народните будители Портал „Култура“ връчи за шеста поредна година годишните си награди за принос в областта на литературата и хуманитаристиката. Те са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас“. Отличените творби са определени от жури в състав: Тони Николов, проф. Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, проф. Божидар Кунчев. Наградите са разделени в три категории: проза (сборник с разкази, повест, роман), хуманитаристика, както и специална награда за цялостно творчество или изключителен принос в областта на прозата, поезията, драматургията и хуманитаристиката.. Фондация „Комунитас” връчва и една специална награда за принос към гражданското общество. Отличената книга в категория хуманитаристика тази година е изследването на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма, или режимът на забравяне-позволяване“, което тази година получи и наградата „Икар“ на САБ в категорията „критически текст“.

Монографията на Ромео Попилиев разглежда периода 1944 – 1989 г., когато цензурата не съществува кaтo законна отговорна институция, а самото й наличие се отрича от комунистическата власт. По този начин тя става двойна, защото дори нейното —сьществуване е цензурирано. Творческото изразяване е оковано с верига от звена, процедури и похвати на забраняване и позволяване. Със забраната творбата бива унищожена. Най-често и като позволена тя вече не е същата. Изследването се спира на забранени или трудно и за кратко допуснати до театралната сцена текстове на известни автори от периода, който някои наричат „социализъм“, а други – „комунизъм“.


“Как се променя театърът днес?”: сборник от конференция на Международен театрален фестивал „Варненско лято“ 2018

Вече се превърна в традиция Международният театрален фестивал „Варненско лято“ да издава сборник с доклади от професионалните срещи и конференции, които провежда в своята паралелна програма. Теоретичната конференция на 26-ото му издание бе посветена на въпроса „Как се променя театърът днес?“ и вече излезе от печат книжката с текстове,  които структурират и разширяват изказванията на всеки един от участниците – едни от активните български театроведи и театрални наблюдатели, както и абсолвенти на специалността „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Съставители на сборника са Камелия Николова и Николай Йорданов. Представяме ви част от тяхното встъпление:

Конференцията „Как се променя театърът днес?“ бе предхождана [във фестивалната програма] от международна панелна дискусия, която дебатира върху ролята на фестивалите в актуалния театрален пейзаж. Не се ли превръщат фестивалите в паралелна театрална вселена, която съществува извън процесите и посоките на развитие в локалния театрален живот? Този дебат се превърна и в изходна точка за конференцията, защото е важно да бъдат разграничени наблюденията и изводите от фестивалния живот и от театралния мейнстрийм. Преобладаващата част от изказванията на конференцията, както и текстовете в тази книжка визират по-скоро фестивалната реалност, но се търсят и обобщения за целия театрален пейзаж.

Темата на конференцията, искаща да осмисли сложността на театралната картина, която се разкрива около нас, бе формулирана с цел да се лансират различни възгледи на активно работещи театрални изследователи, преподаватели, докторанти и студенти в полето на театрознанието. Достатъчно ли е да продължим да повтаряме тезата на Ханс-Тийс Леман, формулирана още преди 20 години, че театралният процес се движи от драматични към постдраматични сценични форми? Могат ли да бъдат различени в мозайката от различни театрални възгледи и практики повтарящи се тематични фокуси, стратегии на (ре)презентация, изразни средства на сцената? Какво представлява съвременният театър, разгледан като сбор от художествени и социокултурни практики?

Всеки от участниците в конференцията е предложил отговор на тези въпроси, доверявайки се на своя професионален опит и на своя ценностен хоризонт. Публикуването на текстовете в отделна книжка продължава традицията на Фондация „Виа Фест“ и Фондация „Homo Ludens“ да документира теоретичните форуми на фестивала, търсейки разширяване на дебата и достигане до по-широки аудитории.

Приятно четене!

 

  1. ПРОМЕНИТЕ ПРЕЗ ФИЛТЪРА НА ФЕСТИВАЛА

Николай Йорданов: Как се промени театърът? А как ме промени театърът?

Асен Терзиев: Улавяне на настоящето

Елена Ангелова: Театърът на настоящето: откроени моменти от програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ 2018

Илко Ганев: Динамиката на времето в пресечната точка между културни политики и художествени процеси в контекста на програмата на МТФ „Варненско лято“

 

  1. ПРОМЕНИТЕ В ТЕАТРАЛНАТА СИТУАЦИЯ

Камелия Николова: Режисьорът и промените в театъра днес

Ангелина Георгиева: Можем ли да говорим за нов етос в съвременните изпълнителски практики днес

Албена Тагарева: Театърът в дигиталната епоха

Зорница Каменова: Предизвикателства пред кукления театър днес

Михаил Байков: New Kids on the Block: Новите деца на кукления театър

 

  • ПРОМЕНИТЕ В ТЕАТРАЛНИЯ ПРОЦЕС

Анна Топалджикова: Как се променя театърът днес

Венета Дойчева: Естетически избор: персонални и социални измерения

Ромео Попилиев: Промяната на театъра днес – с тялото, очите, името, енергията

Румяна Николова: Предизвикателства пред съвременния актьор

Ина Божидарова: Театралната адаптация – съвременни модели и практики

 

  1. ПОГЛЕДИ КЪМ ФЕСТИВАЛНИЯ АФИШ

Любомир Парушев: „Щастливият Бекет“ – един спектакъл на абсурда, написан от зрителите

Светломира Стоянова: “PURE” – имерсивна перформативна инсталация. Разказ за новата връзка зрител – изпълнител

Теодора Захариева: Да празнуваш живота чрез смъртта („Орхидеи“ на режисьора Пипо Делбоно)

 

За да разберете как да получите безплатно сборника или за да го поръчате, можете да пишете на: a.georgieva@viafest.org


Стенд ъп комедията и театърът, впечатления от Прага

Текстът е публикуван в бр. 35 на в-к „Литературен вестник“

 

Миренка Чехова в „Мис Америка“, концепция Миренка Чехова, Мартин Твърди, режисура Жаклин дьо Вийе, Компания „Спитфайър“; фотограф: В. Брътницки

Алтернативните форми, преобладаващи сред т.нар. „независим“ театър се оказаха преобладаващият фокус в първото издание на “HI PerformanCZ” – специална програма от представления и събития (срещи с артисти, презентации и дискусии), насочена предимно към международна и професионална аудитория от театрални специалисти от цял свят, която бе организирана в Прага между 19 – 22 септември 2018 от чешкия Институт за изкуства и театър. Когато поставям определението независим в кавички не го правя, за да се дистанцирам или да го поставя под въпрос, а защото в случая цитирам намеренията и амбициите на организаторите на програмата, така както са изразени във встъпителното антре в каталога, написано от театроведа Мартина Черна, директор на департамента за международно сътрудничество на Института: „Историята на чешкия независим театър, която предимно ще видите в нашата програма, е история на успешното израстване на бившата Чехословакия в Република Чехия след периода на демократичните промени в Централна  и Източна Европа през 1989. За краткия период този сегмент от чешките изпълнителски изкуства успя да се наложи отново, да се професионализира и да изгради стабилна инфраструктура, свои публики и мрежи от международни контакти.“ Кавичките ми помагат също и да припомня небуквалността на понятието „независим“ в лексиката на съвременния театър. С него, както и с подобни определения (в България, например, артистите избират да следват немския модел и да определят, това което правят, като „свободен театър“) е прието да се обозначава театралната практика, създавана извън традиционните за Европа държавни и общински театри, които най-често се характеризират освен със собствена сграда или сгради, но и със собствена трупа, собствени административен, артистичен и технически състав и поддържат сезонен репертоар. Единствено по логиката на това разграничение определения като „свободен“ и „независим“ имат смисъл, защото извън него, точно както институционалния театър, и независимият зависи основно от наличните публични ресурси за подкрепа, т.е. и двете страни са зависими от едно и също. Нещо повече, степента на стабилност, баланс и качество на продукцията и в двата сектора е добър маркер, по който да се съди за стабилността и качеството на провежданите в държавата културни политики.

В това отношение, думите на Мартина Черна наистина не звучат самохвално. След пет посещения в Чехия на други международни театрални форуми също мога да се съглася, че чешката независима сцена определено има с какво да се гордее. Онова, което винаги ме е впечатлявало най-силно (този път също не беше изключение) е добре развитата и поддържана мрежа от пространства. Сравнена не само със София, но и с други централни и източноевропейски столици, Прага притежава изобилие от различни като тип и големина качествено оборудвани алтернативни сцени. Съвременният танц, документалният театър, новата драма, пърформанса – всички тези видове намират покрив за себе си в съвсем нови и по-стари пространства като „Venuše ve Švehlovce“, „Studio Hrdinů“, „Palac Akropolis”, “Vila Štvanice”, “Alfred ve dvoře”, “DUP39 и др.

Всичко дотук доказва, че независимата сцена сравнително отдавна е отвоювала свой самостоятелен статут и днес спокойно може да се твърди, че е нормално вписана в цялостния театрален пейзаж. Това положение не е специфично чешко, защото в по-висока или по-ниска степен се споделя от повечето европейски страни от двете страни на бившата Желязна завеса. Такава интеграция на независимия театър безспорно има своите удобства, но от друга страна го поставя понякога и в слаба позиция, защото бидейки част от общата, традиционна театрална картина, към него се прилагат и същите критерии и очаквания. И в това отношение ми се струва, че пражката картина не се различава особено от европейската: и тук независимата сцена демонстрира сходни качества и недостатъци. Качествата личат най-вече когато представленията демонстрират свобода, находчивост и оригиналност в експериментирането с театралния език, а недостатъците, когато на мястото на предните изпъкнат претенциозност или самодостатъчност, които се явяват най-често или под формата на схематични концептуални решения или като самоцелна деконструкция на театралния език, възпроизвеждаща безкритично клишетата на съвременния постмодерен и подчертано ляв дискурс. Повечето спектакли от програмата на „HI PerformanCZ“ проявяваха и едното, и другото. Например в една доста интелигентно замислена и остроумна деконструкция на Брехтовата класика „Добрият човек от Сечуан“, каквато представлява  спектакълът на младия режисьор Михал Хаба и неговата компания „Лахенде бестиен“, озаглавен „Сечуан“, преднамерената ирония, цитатите и непрекъснатите референции към съвременността бяха за сметка на чисто театралната изобретателност. Стилният и зрелищен във визуално отношение спектакъл „Макбет – твърде много кръв“, продукция на един от водещите чешки театри „Дивадло на забрадли“ прозвуча като самоцелен опит да се пренапише Шекспир в лаконичен, постмодерен маниер – или поне аз не мога да определя по друг начин разказ, който свива метафизичната дълбочина и ужас на трагедията, до черен хумор, очевидно повлиян от филмите на Куентин Тарантино и Дейвид Линч, в който всичко се обяснява през сексуалните фрустрации на несигурния в своята мъжественост (и респективна хетеросексуалност) Макбет. Пиесата „Олга“ на Ана Сааведра за първата съпруга на Вацлав Хавел, майсторски и оригинално поставена от театралната компания Лети и нейните талантливи актьори е вълнуващо преосмисляне на национално минало, което обаче може да се окаже твърде „чешко“ за погледа на чужденец, незапознат добре с контекста.

Разбира се споделеното е и въпрос на субективен вкус и предпочитания, но за финал ще отделя специално внимание на двете представления, които ми направиха най-силно впечатление. В тях забелязвам посока в съвременния театър, която ми се струва много интересна – все по-категоричното навлизане на стенд-ъп комедията от клубната към професионалната, театрална сцена и обогатяването й с изразността на драматичния театър и пърформанса. Представленията, за които ще говоря могат да бъдат определени като нещо междинно на стенд-ъп комедията и театралния моноспектакъл, което не е нито едното, нито другото, но е оригинално и любопитно.

Миренка Чехова в „Мис Америка“, концепция Миренка Чехова, Мартин Твърди, режисура Жаклин дьо Вийе, Компания „Спитфайър“; фотограф: В. Брътницки

В „Мис Америка“ Миренка Чехова смесва документалното с фикционалното. На сцената тя излиза едновременно като себе си и като своето алтер его Макензи Томски – млада чешка емигрантка, озовала се сред огромния космос от небостъргачи на Ню Йорк. Тя се опитва да намери своето място сред подземните коридори на нюйоркското метро и виртуалните лабиринти на интернет и социалните мрежи. За съвременния човек анонимността и безкрайната перформативност на идентичността не са абстрактни теоретични представи, а непосредствен опит. Нещо, което дори и да не разбираме изцяло, усещаме силно, просто защото го живеем всеки ден. Докато е в Ню Йорк Миренка Чехова създава своя аватар Макензи Томски. С хипстърската шарения на дрехите си, с провокативността на снимките си, с перманентното напомняне, че е някоя (артист, поет, жена и т.н.) Макензи Томски неуморно се опитва да разсее тежката мъгла на анонимност и незабележимост около Миренка Чехова. От сцената този едновременно самоироничен и меланхоличен разказ за размножаване и изгубване на собственото лице тече на няколко писти.  Написан като слам поезия, текстът е едновременно изговорен, изпят и прожектиран. Паралелно с изстрелването им в микрофона, думите се появяват на екрана като в комикс. Зрителят едновременно ги слуша и разглежда, представлението ги създава наведнъж като звук с ритъм и значение, като образ с цвят и форма. Усещането е като за пърформанс и видеоклип, в който изпълнителката разказва, рапира или извисява гласа си в неочаквани оперни интонации. Нейната „Мис Америка“ е и представление, което публиката може да гледа, и богато илюстрована книга, която може да си купи, съдържаща поетичните текстове и снимките на градски лица и пейзажи от пътуването в САЩ.

 

Роберт Янч в „Ъп“, концепция Джеф Рипър, Роберт Янч, режисура Петр Ярчевски, Компания „Скуадра скуа“; фотограф: А. Восичкова

Също като Миренка Чехова, актьорът Робърт Янч използва сцената, за да сподели личната си биография. Неговият спектакъл „Ъп“ е откровен театрален флирт с жанра на стенд ъп комедията, в който по много смешен начин той разказва за нещо много лично, в което обаче всеки може лесно да се разпознае – желанието да промениш генерално посоката на живота си. Професионално обучен да бъде клоун Роберт Янч дълги години работи с руско-чешката компания, базирана в Прага „Театр нового фронта“ и придобила международна известност най-вече със своите спектакли на открито, в които физическите умения на тялото са главното изразно средство. Прехвърлил 40-те, но видимо запазил младежката си гъвкавост и свежест, Янч иска да обърне гръб на полусектантската отдаденост на своята трупа (той с насмешка припомня как са ходели с обръснати глави и са вярвали, че в същността си истинският театър е страдание) и да опита нещо различно. Решава да се пробва се в стенд ъп, защото жанрът му допада със своята непринуденост в директния контакт със зрителя и с творческото предизвикателство да излезе на сцената без обичайните защитни средства на актьора (роля, костюм, грим и т.н.). Ала почти навсякъде извън Обединеното кралство и англоезичния свят подобен избор наистина означава скачане в съвсем нови води и актьорът бързо осъзнава, че за Чехия стенд ъп няма нито история, нито контекст. Това обаче не го отчайва и той решава, че сам трябва да го създаде. Купува си английски наръчник за стенд ъп и започва да прилага правилата: разказва вицове, провежда смехотерапия с публиката и изважда човек на сцената, споделя лична срамна история (за алкохолизма в семейството му) и вкарва задължителния  сексуален нюанс (своя интензивен полов живот като тийнейджър – сам със себе си и тоалетната хартия), самоиронизира досегашната си биография на професионалист-театрал. Представлението все още опипва и търси своята завършена форма – то атакува с театрално майсторство клишетата и стереотипите на стенд ъп комедията, докато свободата и безотговорността на стенд ъп жанра напомнят, че нищо в театъра не бива да се приема прекалено насериозно. Онова, което обезоръжи, поне моя критичен поглед беше чувството за случило се истинско общуване.

Асен Терзиев

 

 


Уебсайт на списание за театър „Homo Ludens“

Списанието за театър „Homo Ludens“ вече има свой виртуален дом: http://www.homoludens.bg

В новия уебсайт може да бъде открит пълен архив на всички 20 броя на списанието от неговия първи брой, излязъл през 2000 г. Всеки брой е представен с пълното си съдържание, като голям процент от текстовете са достъпни за ползване онлайн. Архивът предлага и търсачка, улесняваща ориентацията в текстовете по „рубрики“ и „автори“.

Приятно четене!