Tag Archives: съвременен танц

НОВА КНИГА ЗА СЪВРЕМЕННИЯ ТАНЦ

За книгата: 

Какво е танц? Какво е класически танц? Какво е модерен танц? Какво е съвременен танц?

Тази поредица от въпроси на пръв поглед е с нарастваща трудност. Сякаш колкото пò в началото на поредицата се намираме, толкова по-ясни са отговорите, а колкото по-напред се придвижваме, толкова по-спорни стават дефинициите. Това обаче е заблуда. Поколения хореографи и теоретици са поели вдъхновяващата и увлекателна, но нелека задача да разкрият сложността, криеща се зад всеки един от тези въпроси. Благодарение на тях днес можем да открием, че възможните отговори клонят към безкрайност. В перспективата на тази сложност книгата предлага собствени тези върху проблематиката на съвременния танц и неговия контекст. В нея са изследвани причините, поради които можем да преосмислим теорията и практиката на танца не като стъпили върху стабилни, неизменни основи, а като оттласкващи се от крехка, но гъвкава динамична структура от процеси, принципи, търсения, открития и удоволствия.

Първата част на книгата е посветена на различни подходи към парадоксалното поведение на понятието „съвременен танц“ в контекста на отношението между понятията „модерно“ и „съвременно“ изкуство, в паралел с явления като „постмодерен танц“ и в диалог с тезите на изследователи като Рамзи Бърт, Пеги Фелан, Андре Лепеки, Боян Манчев. Във втората част на изследването е разгледан симптоматичният казус на „театралния живот“ на съвременния танц в България от 1989 г. до 2010 г., именно в логиката на размиване на границите и преливане на различни форми на изкуството една в друга. Книгата предлага и систематизирана информация за български хореографи от периода, за медийната и критическа рецепция както на „съвременния танц“ изобщо, така и на конкретни явления. Приложенията включват интервюта и разговори с разгледаните творци, хронологичен списък на творбите им и подробни описания на множество спектакли.

За автора:

Ани Васева е театрална режисьорка и теоретичка на театъра и танца.  Авторка е на пиеси, критически и теоретични текстове за танц и театър. Сред последните ѝ постановки са „Лъвкрафт“ (2016), „Тотална щета“ (2016), „Малдорор“ (2015), „Пиеса за теб“ (2014) . През 2014 г. защитава дисертация на тема „Театрални измерения на съвременния танц в България от 1989 до 2010 г.” към Институт за изследване на изкуствата, БАН. Води курсове в областта на театралната теория и практика в НБУ и Tеатрален колеж „Любен Гройс“.

Advertisements

ЕФЕКТЪТ НА КОНСУМАЦИЯТА

golem

„Голем”, идея и режисура Анна Данкова, Култура Аними и ДНК

Камелия Николова пише за движенческия пърформанс „Голем“, концепция и режисура Анна Данкова, участват Ива Свещарова, Виолета Витанова и Ирена Цветанова. 

Текстът е публикуван в брой 41 от 7-14.12.2016 на Литературен вестник

Направени са много спектакли срещу консуматорството и консуматорския свят, в който живеем. Немалко от тях са създадени с големи, а понякога и с огромни финансови средства и за да постигнат внушението си за шеметното свръхпроизводство и използване на материални блага и стоки днес си служат отново с разхищението им по един или друг начин в подготовката и показването на представлението. Особено показателен пример тук е много нашумялото преди десетина години чрез обиколката си на няколко авторитетни европейски фестивала радикално политическо шоу Историята на Роналд, клоунът на McDonald’s (2002) на испанския режисьор от аржентински произход Родриго Гарсия и неговата компания La Carniceria Teatro. Получило стабилни субсидии от няколко големи културни институции, на един от фестивалите, където го гледах, то се представяше в грамадно хале с огромен и сложен декор и осветление и за да покаже консуматорската същност на капитализма в продължение на почти цялото му протичане пред все по-смутения поглед на многобройната публика (купила си доста скъпи билети) на сцената се изсипваха и смесваха в лепкава каша десетки килограми прясно мляко, брашно, шоколад, месо, банани и какво ли не още.  Най-честото мнение, което се чуваше сред зрителите, когато напускаха залата след края му беше, че ако огромното количество храна, което се унищожава при всяко показване на спектакъла трупата беше дала в някой дом за сираци или просто в някое училище в крайните квартали на европейските градове тя щеше много по-добре да реализира целта си.     Всъщност този вид спектакли и създателите им, независимо от заявяваните от тях позиции и призиви срещу консуматорските нагласи в съвременното общество, най-често просто умело се възползват от даваните от него възможности.

Има обаче и други представления, които искрено и с дълбока тревога алармират за същинските щети и опасности за човека и света днес от съсредоточаването само върху стремителното икономическо развитие и стимулираното от него разрастване на консуматорските нагласи на хората. Точно такъв спектакъл е Голем на режисьорката Анна Данкова и актрисите Ива Свещарова, Виолета Витанова и Ирена Цветанова, откроил се като най-силното българско участие в наскоро завършилото шесто издание на АСТ фестивала за свободен театър (11-17 ноември 2016).

Голем се фокусира върху онова, в което се превръща човекът и неговият свят, когато сведе живота си единствено до консумацията. Тогава той става безволево, аморфно, неспособно да мисли и да извършва рационални и градивни дейности същество, върнало се по-скоро към някаква първоначална ленива и безформено вегетираща биологична маса, инстинктивно движена само от стремежа си към удоволствие, към наслада, към поглъщане и освобождаване. Подобно вглеждане в иначе често изследвания на сцената днес проблем за консуматорството през духовната и физическата деградация на личността е рядко срещано и всъщност е истинската находка на екипа, създал спектакъла.

golem1

„Голем”, идея и режисура Анна Данкова, Култура Аними и ДНК

Не по-малко оригинално и майсторско е и цялостното визуално и движенческо решение на пърформанса. Тръгвайки от представите за митологичното безформено същество Голем от еврейския фолклор Анна Данкова и сценографът Станимир Генов оформят едно неочаквано и изобретателно общо пространство за актьора и материалната среда, в която той ще се движи. В началото на представлението зрителите виждат на сцената пред себе си нагъната сива  гумена материя, разстлана във формата на идеален пълен кръг. Тя постепенно започва, подобно на огромен балон, да се издува от скрито вкарван в нея въздух докато се превърне в нещо като надуваемо легло, надуваема стая, диван, маса и т.н, т.е. в нещо като удобен и предразполагащ към ленност надуваем мини свят. В този удобен и мек свят, позволяващ единствено приплъзващи, търкалящи и отскачащи движения в следващите минути буквално се „изсипват” първо едно, после второ и накрая трето човешко същество. И трите същества са еднакви – облечени в бели ризи и черни панталони, подстригани актуално „на каре”, с еднакво андрогинно излъчване, почти заспиващи от леност и безразличие към всичко наоколо. В началото едно по едно, а след това заедно и едно през друго съществата започват да се плъзгат и търкалят по надуваемата пружинираща повърхност, която периодично ги засмуква и след това ги „изплюва” с шепи червени дъвки в ръце. Те, в началото мързеливо и бавно, а после все по-лакомо и настървено тъпчат дъвките в устата си и ги дъвчат с блажено удоволствие, постепенно замествано от безразборно грубо и неспирно поглъщане и плюене на гумената безформена материя, в която се превръщат красиво оформените и привлекателно ухаещи хапки. И така омагьосаният кръг на консумацията се повтаря многократно за трите актриси и за зрителите докато телата и на едните и на другите спонтанно и органично го отхвърлят като ужасяващ и убиващ.

Дръзкият минимализъм на режисьорската и сценографската концепция поставя изключително сложна задача пред изпълнителите на пърформанса. Ненапразно тя е поверена на две от най-добрите и най-интересните актриси в областта на съвременния танц и пърформанс у нас днес – Ива Свещарова и Виолета Витанова, както и на много добре вписващата се сред тях Ирена Цветанова. В продължение на един час те трябва да се плъзгат монотонно и неуморно по хлъзгавата пружинираща повърхност и да тъпчат в устата си намираните в нея дъвки. Трите актриси не само умело се справят с тази проста на пръв поглед, но всъщност изключително трудна движенческа партитура, но и успяват да й придадат интензивен вътрешен ритъм и енергия, директно въздействащи върху присъстващите.

Един спектакъл за ефекта на консумацията като омаломощено и изчерпано тяло.

    Камелия Николова

 

 

 


МЕЖДУНАРОДНО ТАНЦОВО ПРИСЪСТВИЕ В DERIDA DANCE CENTER

В началото на октомври тази година танцовите събития в София трудно се побраха в пространството на Derida Dance Center. Освен спектаклите на компанията, които редовно се играят там, центърът е място и за много други свързани със съвременния танц проекти. Два от тях се случваха почти паралелно.

Резиденцията на латвийския хореограф Елена Яцинта завърши със спектакъла Tongue, в който участват Елена Ангелова (танц) и Иво Пешев (китара). Проектът е базиран върху идеята за езика и неговите вибрации. На сцената Елена Яцинта и Елена Ангелова изразяват чрез телата си звуците, които съставят езика. Изпълнителите си партнират, както помежду си, така и с музиката, която се изпълнява на акустична китара на живо.

10687126_1516786618561841_5004444201565762030_nРазличното звучене на отделните езици и тяхното изразяване в пространството е в основата на хореографското решение. В първата част от спектакъла на сцената са двамата изпълнители, които са в пълна противоположност помежду си. Единият е изправен, а другият е легнал на земята. Това, което ги обединява са движението и вибрациите. На пода хореографът Елена Яцинта изписва думи, изречения и изрази може би застанала в неестествена за това поза – по корем. Тя се влачи, размазва и изтрива написаното и в същото време създава движения рефлектиращи върху изпълнението на Елена Ангелова – изправена и със слушалки в ушите. Движенията  й трудно могат да бъдат ясно определени или директно съотнесени към движенията на Яцинта на пода. Движенията на Елена Ангелова са резки, на моменти плавни, в други груби и едри, а понякога минималистични и почти невидими, но всъщност те са отражение на звученето на различните езици.

Във втората част на представлението танцьорът е оставен сам на своите интуиции и представи за1920524_10204929051451906_1166918600741408365_n езика. Пишещият сега е говорещ – противопоставен на движенията в пространството. Словото рефлектира върху движенията, като звуците се синхронизират или контрастират на танца. Зрителят вече е поставен в позиция в която е необходимо да възприема с повече сетива случващото се пред него. И въпреки, че на сцената си взаимодействат различни елементи като: човешкото тяло, музиката и речта спектакълът създава усещане за самота. Самотата, която се носи от въздуха и всеки усеща не толкова чрез съзнанието си, а по-скоро физически – човекът стои сам във все по-достъпният за него свят, който едновременно с това се оказва самотен и пуст.

На 4 и 5 октомври отново в пространството на Derida Dance Center се проведе уъркшоп по съвременни танцови практики насочени към детска аудитория. По покана на Фондация „Арт Офис” и Фондация „За Родопите” в София пристигна част от холандската танцова компания De Stilte базирана в град Бреда. От 1994 година те работят за развитието на детската аудитория, като предлагат танцови спектакли, както за най-малките зрители (от 2 години), така и за тийнейджъри. De Stilte имат в състава си 17 професионални танцьори и над 10 специалисти танцови педагози и репетитори, като всяка година дават възможност на млади танцьори да направят стаж при тях. Те са единствената танцова компания в южна Холандия, която работи само и единствено за развитието на млада публика, а от 2013 започват да организират и фестивал. Благодарение на това De Stilte получава много силна подкрепа както от местното управление, така и от Министерството на културата на Холандия.

Представленията обаче не са единствената сфера в която те са се специализирали. Компанията провежда също така и образователни модули в училищата в Холандия. Часовете по танц за децата присъстват редовно в седмичната им програма, така както са заложени и часовете по музика и изобразително изкуство. В тези програми De Stilte са разработили свой собствен подход и метод за работа с деца, за да дадат възможност на подрастващите да се чувстват уверени и сигурни в изразяването на личността си в обществото и в комуникацията с другия.

Учебният час е разделен на три части, като в първата танцьори представят пред класа кратък спектакъл, следва разговор с децата за това какво те са видели, как са се почувствали по време на изпълнението, дали са видели нещо необичайно и какво мислят, че се е случило в представлението. Третият модул е под формата на игра, като тук децата са приканени да се включат в различен тип упражнения – игри, най-често за координация, усет към другия и за доверие. Упражненията са базисни за всеки един процес на изграждането на танцово представление. Ръководителите на компанията ги адаптират, за да покажат на децата, че телата и движенията им са възможност за изразяване на емоциите им без да се страхуват от това да сбъркат.

IMG_5031

Снимка: Марин Кафеджийски

Уъркшопът „Възприятие отвъд движението” (Perception behind the Movement; видео от уъркшопа –  https://www.youtube.com/watch?v=LMqiN_ZpC4M) имаше за цел да запознае български танцьори, хореографи, артисти и педагози с методите на De Stilte. Фемке Сомервил (репетитор и преподавател в компанията), ръководеше работилницата заедно с танцьорите Елена Сгарби, Паоло Яао и Одил Уаярс. Те представиха основни подходи в работата си с деца в училищата и в изграждането на танцовите си спектакли. Това е ново поле за българския съвременен танц и събитието предизвика голям интерес сред професионалистите, а и не само. Участниците имаха възможност да вклкючат в сгъстена версия на един репетиционен процес, както и за малко да се поставят на мястото на деца в час по танц.

Работният процес започна с разговор в който всеки имаше възможност да зададе въпроси произтичащи от личната му практика. Така привидно разнородната група се обедини в една обща кауза, а именно развитие на детските аудитории. Последва представяне на миниатюра, която по принцип се изпълнява в училищата. В нея танцьорите Елена Сгарби и Паоло Яао напомнят птици захласнати в игра. Движенията са опростени и изчистени, жестовете конкретни и в същото време танцът остава абстрактен, каквато е и неговата природа. Спектакълът е насочен към деца между 5 и 8 години, но той въздейства силно и на възрастните, благодарение на многопластовостта му и разбира се поради различната перспектива и опит през които гледат възрастните и децата. Втората миниатюра играе с темата за доминацията и съперничеството. Одил Уаярс и Елена Сгарби представят танц-игра в която противопоставянето е източник на движенията.

За втора поредна година техен спектакъл гостува на фестивала за детска и младежка аудитория „Забранено за възрастни” в Смолян, като на това издание освен представлението в театъра компанията проведе и занимания с второкласници. В рамките на един учебен час децата и техните учители видяха танцова миниатюра и се включиха в няколко игри. Най-важната идея тук е че няма грешни отговори и няма грешни движения. Всеки е свободен да даде своята лична интерпретация на видяното, да се движи както пожелае и да открие и създаде собствени правила на комуникация с другия.

Мотото на De Stilte е: Движение, Игра, Наблюдение. В работата им с деца и за деца основно правило е присъствието на игровия момент. Това е и принципът около който изграждат спектаклите си, а темите произтичат от ежедневието на децата. Това беше и мотото под което премина и уъркшопът в София. Задачите върху които участниците работиха са основни в практиката на съвременния танц. Това всъщност бяха упражнения по контактна импровизация, за координация, за изграждане на доверие, както и за разработване на танцови фрази. Всичко това е в основата на създаването на танцов спектакъл, а игровото начало придава нови значения и връзки между елементите. Благодарение на това De Stilte успяват да задържат вниманието на деца от различни възрасти и да ги привлекат за зрители на съвременния танц.

Албена Тагарева

Текстът е публикуван  в „Литературен вестник” бр. 32, 15-21.10.2014


ImpulsTanz 2013. ТАНЦЪТ КАТО ПРЕЖИВЯВАНЕ

Впечатленията на Мира Тодорова от един от най-големите световни фестивали за съвременен танц. Тражал Харел, Акрам Кан, Иво Димчев и др… Текстът е публикуван в сп. Homo Ludens, бр. 17/2014

Tази година един от най-големите фестивали за съвременен танц ImpulsTanz, Виена се състоя между 11 юли и 11 август. Едно изключително богато събитие – буквално и метафорично, събрало най-нашумелите и най-актуални имена от световната танцова сцена. Фестивалът, който изпълнява изцяло етимологичния потенциал на думата „фестивност“, а именно тържество, празник, вече се е превърнал в атракция за културни туристи, които споделят танца не само като изкуство (всъщност по-скоро като културна индустрия), но и като преживяване. Този фестивал има силно институционализирано присъствие в града, в общността, в средата. Стабилна структура, разпозната на всички нива, която не произвежда разклащания, конфронтации на разбирания и възприятия, а по-скоро съдейства за легитимиране на стилове, почерци и жестове през сигурната си „имперска“ емблема. Всеки акт, колкото и хюбристичен да е той, може да бъде усвоен и от най-консервативните нагласи, опакован в марката ImpulsTanz. Фестивалът като една стабилизираща бленда, която „укротява“ възприемането на съвременен танц във всичките му форми – по-експериментални или по-популярни.
Огромното множество спектакли, включени в 31-то издание на фестивала, трудно могат да бъдат сведени концептуално до една или няколко идеи или тенденции. Но това, което е видно, е тенденцията за разтеглянето до безкрайност на идеята за танцуващото тяло, което не представлява средство, а само по себе си създава пространство за философски, морални, етически и естетически осмисляния. Австрийският хореограф Михаел Турински показа своя забележителен спектакъл „Хетерономен мъж“ (хетерономен – подчинен на закон или стандарт извън субекта). Тялото, както и звукоизвличането на хореографа са поразени от детски паралич, но това по никакъв начин не възпрепятства нито красотата, нито смислите, които рефлектират казуса на танцуващото парализирано „ненормално“ тяло, но и минават много отвъд това. Жером Бел и театър HORA представиха „Театър за хора с увреждания“, в който участват 11 професионални актьори от театъра за хора с умствени увреждания в Цюрих (за съжаление не успях да гледам спектакъла). Друго, което прави впечатление, е многобройната публика, която освен фестивални гости и професионалисти, включва и много „обикновени“ зрители, които не се притесняват от „предизвикателствата“ на жанра, което, разбира се, не е учудващо, като се има предвид дългогодишната традиция.

 

 

Trajal

Тражал Харел „Antigone Sr. / Twenty Looks or Paris is Burning at The Judson Church (L)“

Едни от най-интересните спектакли бяха тези на американския хореограф Тражал Харел. Базиран в Ню Йорк, но работещ много в Европа, Харел е изключително нашумяло име по световните фестивални сцени. В рамките на ImpulsTanz той представи своята серия спектакли, общо шест – под общото название Twenty Looks or Paris is Burning at The Judson Church, като форматът им варира – Jr., Sr. (L), Made to Measure, X, XS, M (Mimosa). Концептуално са обединени от идеята да срещнат две паралелни линии на развитие на танца, които нямат пресечна точка във времето на своето възникване – нито социална, нито естетическа. Това са воуг сцената на Харлем, организирана в т. нар. балове, където се изявява маргинализираната хомосексуална общност чернокожи и латино мъже, иноваторската постмодерна вълна, асоциирана с динамичната формация артисти около Джъдсън Чърч Данс Тиътър. Kакво би станало ако някои от воуг артистите от Харлем биха слезли в Гринидж Вилидж и биха участвали в представленията на постмодернистите от Джъдсън Чърч през 1963 г.? Това е хипотетичната ситуация, която представленията на Тражал Харел „разиграват“, като буквално цитират това допускане преди всеки спектакъл. Без да пресъздават на сцената подобни обстоятелства, артистите по-скоро ползват тази хипотеза като вдъхновение и отправна точка. Представленията са изключително интересна постмодерна смесица от поп култура, високи референти (текста на Софокъл „Антигона“), технически прецизно перформиране, лежерно „ежедневно“ поведение, харизма, артистизъм, своенравие, театралност, дискотечност, мода, всекидневност. Филмът “Paris is Burning” на Джени Ливингстън разказва за афро и латино-американските хомосексуални мъже, които намират излаз от невидимото си живеене на ръба на обществото в баловете, организирани от т. нар. домове (houses), носещи името на „майката“ – Пепе Лабежа, Анджи Екстраваганца и т.н. Домовете са едновременно убежище, семейство, зона на солидарност, разбиране и подкрепа за тези изключени от „центъра“ хора. А баловете са социалните пространства, в които те могат да се изявят, като компенсират социалната си невалидност през травестия. Пеги Фелан определя тези балове като „маскаради на отсъствието и липсата, които разиграват мазохистичната сила и истинско удоволствие на символната идентификация, толкова важна за капитализма и еротичните желания“ . Стилът воуг се ражда именно в тази среда, която се изявява през подражание на копнежни образи. Бялата, богата, бляскава, луксозно живееща жена е една такава икона, с която тези гей мъже се идентифицират. Бел Хукс нарича това „обсесия по идеализирана фетишизирана версия на женствеността, която е бяла“ . Поради тоталното предоверяване в образите, които наподобяват, Джудит Бътлър определя воугинга като „фатално несубверсивна апроприация“ , чиято цел е трансформацията от невидимост към видимост, от неприсъствие към пристъствие, което обаче е преувеличено. По същото това време в „центъра“ тече обратна тенденция. Постмодерният жест на артистите от Джъдсън Чърч е в посока на закриване на танца като спектакъл, като продукт на техническа виртуозност и преправяне, които го държат във фокуса на прожекторите, и изобретяването му като пространство на „невидимото“, „ежедневното“ движение. Ивон Рейнър написва прословутия манифест „Не на спектакъла“ (1965 г.), в който се казва „не на представлението, не на виртуозността, не на трансформациите, магията и илюзията, не на блясъка, не на превъзходството на звездния образ…“ Акцията на постмодернистите от Джъдсън Чърч има противоположен заряд – срещу наподобяването, срещу изкусността, срещу илюзията с цел завръщане към „автентизма“, „истинността“. Какво се случва когато се срещнат този порив за „автентизъм“ с порива за тотално преправяне, който обаче е много по-автентичен, защото е същностен, движещ копнеж, въпрос на социално оцеляване, отколкото концептуалния порив за „автентично“ присъствие на сцената на постмодернистите? Изключително интересно съпоставяне, на което Тражал Харел намира своеобразни изрази в своите шест представления. Те наистина смесват ежедневно поведение – изпълнителите се мотат, влизат и излизат от сцената, ровят си в багажа, говорят с хора от публиката – с театралност, концептуалност, пасажи от „Антигона“ на фона на поп музика, дискотечни танци, модно дефиле, пеене, паузи, тъмнини, които могат да се проточат отвъд поносимото.Представленията впечатляват със свободата и своенравието си, с таланта и харизмата на пърформърите, които присъстват много лично с телата, с историите, с уменията си. Харел взима от воугинга, от който вече шества единствено опаковката на стила, неговата същност на трансформация в иначе недостижим образ, чиято истинност толкова силно желаеш, че почти сбъдваш в главата си. Изпълнителите влизат и излизат от различни образи с изумителна лекота, самоувереност и убедителност, но най-вече с наслада, с радост, със забавление и доверие (което прави воугинга толкова „автентично“ преживяване), които са причина представленията да имат особено емоционално въздействие върху публиката, подобно парти или концерт по-скоро, отколкото театър.
Спектакълът на Мег Стюарт и компанията й Damaged Goods “Built to last” беше едно от най-любопитните представления, направено с много вкус и стил, усещане за ирония и абсурд, и деликатен сюрреален оттенък. Петимата изпълнители на сцената са сблъскани с музикални иноватори като Дьорд Лигети, Арнолд Шьонберг, Мередит Монк, Янис Ксенакис, селектирани от пианиста и диригент Алън Франко, с когото Стюарт работи. За първи път хореографката решава да ползва готова музика, като изложи на нея танцьорите, които пораждат движения, откликвайки на музикалната среда. Не става дума за импровизационен принцип на самото представление, а за изследване на движенческия потенциал, конфронтиран с едни от най-софистицираните и абстрактни произведения на музикалния гений. Едва ли не мисълта на композитора, абстрахирана в музикалното произведение, се „онагледява“ в странните, гротескни движения на танцьорите. С всяка нова творба изпълнителите възобновяват опитите си да изразят музиката в паралелна движенческа система до пълно объркване, в перманентна неяснота дали се справят. Заемат се с такава готовност и отдаденост сякаш влизат в поредната игра. Алюзията за игра се подкрепя и от сценографската среда. На сцената присъстват голям макет на сглобяем динозавър, от тавана виси макет на слънчевата система, в дъното има подвижна платформа/кабинка, в която са разположени странни предмети – аксесоари на едно от заиграванията. Цялото пространство на сцената се използва във всевъзможни движенчески изследвания, провокирани от различните музикални стимули – Бетовен, Рахманинов, Шьонберг – подобно историческа разходка из епохите на мисълта и тяхната арт ектензия. С много фино чувство за ирония, съзнателност и внимание към физическото и акустичното пространство се рефлектират монументалните музикални партитурии, built to last, и се пресрещат с кинетичните недоразумения на случайното „неуспешно“ движение. Новаторските музикални композиции също са своеобразна реакция срещу „монументалната“ идея за музика с нейните хармонии, мелодики, фрази. Тоест животът като диалектика между “епичните” неща, направени да пребъдат, и другите – случайните, „нескопосаните“, ауфтактните, които освен че разстройват монументите, развиват и техните концепти.

Akram

Акрам Кан „DESH“

Изключителни „монументи“ на съвременния танц са спектаклите на британския артист от бангладешки произход Акрам Кан. В програмата на ImpulsTanz бяха включени „DESH“и “itmoi”. Солото „DESH“ е може би най-личната му творба, на бенгалски desh означава „родина“. По много приказен и театрален начин представлението разказва истории от детството, преплита спомени, преживявания, приказки от личния и националния разказ, съвместява епичното и интимното. Освен коментар на актуални геополитически проблеми през човешки истории, Кан прави и много лично споделяне на своето междинно пребиваване между културите, между сакралната архепамет на рода и актуалния собствен свят. Това уязвимо, преходно, нестабилно социално и емоционално състояние е предадено на сцената чрез буквалното дестабилизиране на изпълнителя, изложен на прекалено силна струя вятър, която директно би го отнесла от сцената. Акрам Кан е изпълнител, чието тяло като че ли има безгранични възможности, които той ползва по най-изобретателни начини, като постоянно създава илюзии (на образи или действия), които, видими в своята направа, напомнят естетиката на кукления театър. Това придава особена детскост, приказност и фееричност на този сантиментален спектакъл, изграден в забележителна визуална среда от рисунки, анимации, прожекции (Кан работи с визуалния артист Тим Уип, който печели „Оскар“ за дизайна на филма „Тигър и дракон“). Спектакъл, направен с много въображение и лична емоция.
Последната продукция на Акрам Кан “itmoi“ (заглавието е акроним на in the mind of igor – в ума на игор) е своеобразен жест към Игор Стравински по повод 100 годишния юбилей на балета „Пролетно тайнство“ на Вацлав Нижински по неговата музика. Акрам Кан кани трима съвременни композитори Nitin Sawhney, Jocelyn Pook and Ben Frost, които да напишат специално музика за представлението,като всеки от тях създава свой собствен свят, в който „Стравински е ключът, гидът, картата“ (Акрам Кан). Резултатът е абсолютно магнетично представление със силно въздействаща музикална и визуална партитура. Танцьорите притежават виртуозна техника, а заедно с музиката, светлинния дизайн, цветовете, сценографските конструкции скулптират спектакъл в пълния смисъл на думата, натоварен със символи, смисли, дори разкази около въпросите за живота и смъртта, за жертвата. Това е запазената марка на Акрам Кан – силно визуални и театрални представления, които създават светове от емоции, наративи, значения през движения, звуци, цветове и картини.
Друго голямо име на съвременния танц, от течението на концептуализма, Ксавие Льо Роа представи „Low pieces“. Любим маниер на хореографа е съчетаването на спектаклите с разговори с публиката, като този път това беше рамката – представлението започна и приключи с разговор, в който публика и изпълнители са поставени в ситуация на директен обмен. Поради многото хора, нарочната липса на микрофони, както и временното пълно затъмнение на залата, истински разговор с прехвърляне на ясни смисли не би могъл да се получи. Това, което се случва, е по-скоро споделяне на обща ситуация, в която става размяна на усещания, интуиции, настроения, досягания и опипване на другата страна. След като разговорът, който в един момент се превръща в некартографирано пространство на напрежения, приключва, на сцената буквално изпълзяват голи артистите. В три различни части, деветимата изпълнители в абсолютна голота „разиграват“ с минимални движения на телата си стадното живеене на лъвовете или синтезират същността на живата или нежива природа в много семпли, но поразяващо красиви картини. Завръщане в предкултурен стадий на битие, в който разумът, съответно властта, все още не са присвоили естественото общностно живеене, „регулирано“ от инстинкта за заедност, за взаимодействие, за обще-житие, за отдаване и приемане на енергия, която крепи целостта. Разговорът в началото, който не случи размяна на значения, а по-скоро на усещания, на взаимни рефлексии, на енергии в някаква степен подготви ситуацията на сцената, подчинена единствено като че ли на вътрешната логика за запазване на енергията в природата и непрекъснатото й преобразуване от едно в друго, от живо в неживо и обратно. Спокойно, нежно, поетично и философско представление, от чиято простота се излъчва красота и проникновение.
Не можем да не отбележим българското присъствие на форума. Иво Димчев (доколкото може да бъде наречено българско) представи два спектакъла: “X-on” и най-новия “Fest”, който имаше премиера на фестивала. За първа година има реално българско участие и това е Вили Прагер с представлението „The Victory Day“, което спечели наградата на публиката в програмата за млади хореографи 8 : tension. Спектакълът работи с иконографията на победата от социалистическия дискурс за успеха и светлото бъдеще. Червени флагчета, които едновременно честват и направляват живота в условията на социалистическия рай, бойки песни и гръмки фрази, които сигнално маркират верния път, биват иронично употребени и вкарани в модуса на гротеската.
“X-on” е груповият проект на Иво Димчев със скулптурите на австрийския съвременен артист Франц Вест, в който перформативният обект Лили Хендел (лирическата героиня от едноимения спектакъл на Иво Димчев) – в амбивалентното си битие едновременно на обект – произведение на изкуството и на творчески субект – се среща с други свои „събратя“ от света на съвременното изкуство и оглежда начините, по които пазарът – с неговите субекти и обекти – функционира.

IvoDimchevFest

Иво Димчев „Fest“

„Fest“ е доста предизвикателно и силно театрално парче, в което Иво Димчев се занимава с механизмите на фестивалната машина, задвижвана от политики, договорки, ситуационни интереси, владени от режима на „злоупотребата“ – с границите на изкуството, с взаимоотношенията със зрители, със среда и контекст. Всеки творчески жест, излъчен в естетическо пространство, лишено от ясни и сигурни критерии за неговото позициониране, се остойностява през контекста. Всичко е въпрос на някаква „договорка“ – логистична или идеологическа. Във „Fest“ тези договорки са буквализирани в плътско, еротично, дори порнографско съдържание, което също работи в режима на корумпираното.

д-р Мира Тодорова е театрален и танцов критик на свободна практика. Работи като изследовател, лектор, редактор и драматург за различни артистични и теоретични проекти. Съосновател на платформа Нови Драматургии, редактор и автор на сайта за теoрия и критика на съвременните изпълнителски изкуства dramaturgynew.net. От 2012 г. е програмен координатор на фестивала One Dance Week. Има множество публикации в специализираните медии за изкуство и култура в България и чужбина. Книгата й „Драматургични адаптации в постмодерното изкуство“ (2005) е номинирана за наградата «Икар» на САБ за критическа литература.