Tag Archives: пандемия

ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ВЪПРОСИ НА ПАНДЕМИЧНАТА КРИЗА

Асен Терзиев, театровед и гл. координатор на Фондация „Виа Фест“

Приех да взема участие в международната онлайн среща, организирана в рамките на проекта „Арт багаж – България“ на Фондация „Арт офис“, не само от любопитството да се запозная с младите колеги-театрални критици от Русия и да науча повече за ситуацията с театралната критика и независимата сцена в тяхната страна, но и от желание за споделяне на опит за различните начини, по които всеки от нас се справяше с безпрецедентната пандемична ситуация около Covid-19, която беше пренесла почти целия наш театрален живот онлайн. В разговора се откроиха няколко теми, които ще резюмирам отново тук от своя гледна точка.

Освен практическите трудности, затварянето в домовете отвори много време за размисъл. Постави всички ни в режим на принудителна медитация, в която да преосмислим нещата, които сме свикнали да приемаме за даденост. В това число и ролята ни на театроведи и театрални критици. Каква бе този път съществената разлика? Нима и сега не се озовахме в крайна сметка на същото място, където обикновено се намирахме, когато работехме по професионалните си ангажименти и без карантина – пред компютъра?

Моята професионална ситуация в случая има няколко измерения, които не са кой знае колко различни от тези на много други колеги-театроведи от България, защото реалностите на икономическото положение заставят повечето от нас да съчетават различни функции и работни места. Така и аз сменям няколко роли: веднъж като театровед и театрален критик, който публикува в медиите, втори път като театрален мениджър, който участва в селекцията и организацията на два големи международни форума (Международен театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“: www.viafest.org), трети път като преподавател в НАТФИЗ. Като съвременен човек за мен, интернет и компютърът са били винаги съществен елемент във всяка една от тези три роли – и в писането, и в програмирането, и в обучението, обаче този път интернет и компютърът, станаха основни, защото всичко се беше пренесло онлайн.

Като човек, чийто съзнателен живот е минал под знака на телевизията и новите аудио-визуални медии, аз ги приемам като естествена част от пейзажа и винаги съм гледал със смесица от скепсис и лека ирония към страховете, които те са събуждали в театъра. Представата, че новите медии и технологии щели да унищожат театъра и живото представление (представа, която се радваше на подновена популярност, докато театрите бяха затворени, а в интернет се излъчваха представления) ми звучи като хипохондричен пристъп. В същото време гледам на медиите изключително сериозно (в това отношение съм силно повлиян от възгледите на Маршал Маклуън, който със своята знаменита крилата фраза „Медията е съобщението“  бе успял още през 60-те години на ХХ в. да предвиди глобалния свят, в който днес сме свикнали да живеем свързани чрез електрически импулси в гигантска нервна система), за да не подценявам тяхната сила да променят и формират реалността.

Бумът на дигиталните технологии днес позволи на театъра да открие временно убежище. Интернет се оказа територия, където той можеше да се случва безопасно, без да застрашава здравето на участниците и зрителите. Разбира се това е територия, където един от фундаменталните елементи на театралното събитие, живата среща, или е виртуален (при излъчванията на живо), или напълно отсъства (при излъчванията на запис), затова и не вярвам, че театърът някога би я разпознал като свой дом или като нещо повече от убежище или склад. В същото време, ако се върнем при Маклуън и неговото прословуто определение за медиите, като за екстензии (или продължения) на сетивата, то прехвърлянето в интернет не е съвсем безобидно, защото предполага различно дразнение и реакция от страна на възприятията. Веществената и пространствена осезаемост на представлението се смалява в плоскостта на екрана. Ненакърнимата гладка протяжност на театралното преживяване може лесно да бъде насечена на фрагменти и кадри, а уникалността на театралното събитие, тук-и-сега, е заменена от повторяемост и аисторичност. В интернет театърът се случва на друга скорост. Тъкмо овладяването и успешната навигация на тази друга скорост ми се струва сериозното предизвикателство, което развитието на новите медии отправя към театъра и към нас като театрални специалисти (и зрители).   

Затварянето в домовете и пред компютрите беше важно изпитание за смисъла от работата ни като театроведи и театрални критици. Мисля, че се изправихме пред трудни въпроси, на които нямаше как да дадем заучени и намислени отговори, защото неумолимостта на реалната ситуация щеше да ги отхвърли по същия начин, по който и еволюцията изтрива всичко неработещо и излишно: кой точно имаше нужда сега от нашите твърде специфични познания, от нашите тясно профилирани компетенции и от нашите особени и прекалено взискателни мнения, щом като онова, заради което я имаше и нашата професия –  театърът – беше изпаднало много назад сред важните точки на дневния ред?

Оказа се, обаче, че нуждаещи се имаше. Бяхме в хаос и необходимостта от ориентири беше огромна. Театралната публика имаше нужда от познавачи, които да я упътват в избилия океан от дигитални театрални оферти – тук прекрасен пример е руското списание „Театър“ , което и до днес продължава самоотвержено да публикува ежеседмични анонси за всички дигитални излъчвания по цял свят. Театралната професионална общност отново усети остро необходимостта от авторитетни и готови да поемат отговорност театрални експерти, които да могат да третират с разбиране и вещина новооткритите рани от блокирането на работата на театрите и компаниите. Като личен пример тук ще спомена изцяло дигиталните издания на двата фестивала, за които работя, които реализирахме извънредно през ноември и декември, вместо в обичайния период през лятото. Техните програми се състояха от дигитални излъчвания на специално подбрана селекция от представления, създадени в последните десетилетия и представяха някои от теченията, откритията и новите лица в световната сцена. За първи път застъпихме толкова сериозно чисто театроведския момент при представянето на програмата, поканвайки много колеги-театроведи, но и творци и журналисти, заедно с които създадохме специални, информативни и въвеждащи видео-клипове за всяко представление, попаднало в програмата. Така за успешната реализация на нашите провалени от пандемията проекти се оказа, че трябваше да мислим не толкова като мениджъри в критична ситуация, колкото като театрални професионалисти, за които театърът е кауза и  избрана сфера на познанието.

Текстът е част от проекта „Арт Багаж – България“ на Фондация „Арт Офис“, който се реализира с подкрепата на Програма „Култура“ на Столична община.


Пандемията и руският театър

НИКА ПАРХОМОВСКАЯ

Ника Пархомовская, театрален критик; сн. Вл. Аверин

Пандемията издигна между нас не само невидими, но и напълно осезаеми бариери, лиши ни от възможността за свободно придвижване, но и разкри онова, привидно незабележимо, но отдавна присъстващо както в обществения, така и в културния ни живот. Преди всичко, тя оголи проблема за необходимостта от установяване на нови условия и правила за взаимодействие между актьорите и зрителите.

По време на карантината стана очевидно, че днес дистанцията между изпълнител, материал и зрител е по-различна отпреди – тя не само се преосмисля и става или максимално далечна /обръщане към антични и “несъвременни” сюжети; преиграване, отправящо към традициите на “стария театър”; отвлечени теми/, или максимално близка /съвременни конфликти, реалистични истории, въвличане и взаимодействие със зрителя/, но и провокира  – поне в руската театрална общност – към обсъждане на такива теми като: взаимно уважение, загриженост и толерантност един към друг. Още една особеност на съвременния човек, а като следствие и на театъра, където той едновременно е и инструмент, и предмет за изучаване – това е хроничната, постоянна умора от електронните  устройства: от една страна – ние сякаш сме принудени да ги използваме постоянно, а от друга – през цялото време говорим за жизненоважната ни  необходимост от лично пространство и усамотение. И на театъра, както и на всички други изкуства, се налага да  балансира между масовото увлечение по технологиите /резултат от което са излъчваните  в промишлени количества zoom-спектакли и онлайн – пърформанси/ и търсенето на нови изразни средства, опиращи се на “обичайния” човешки контакт, както и завръщането към старите форми и методи. В действителност, именно по време на пандемията стана ясно, че театърът може да бъде актуален и без прословутите съвременните технологии.

Освен това, коронавирусът предизвика, може би, станалата вече необратима промяна в психологията на зрителското поведение: получавайки възможността да  гледа  онлайн-спектакли, присъствайки в импровизираната зала само фиктивно, под формата на черни квадратчета на екрана си, публиката и занапред може да пожелае да остане невидима /т.е. просто да спре да ходи в “живия” театър/ или, отивайки там, на момента да реши дали й харесва действието, дали да вземе участие в него, готова ли е да поеме отговорност и, в случай на необходимост, просто да стане от мястото си и да си тръгне. Така или иначе, зрителят никога вече няма да е същият и театърът трябва да се съобразява с това – или опитвайки се максимално бързо да намери нов път към сърцето му или, напротив, да игнорира  и да не забелязва такова безспорно нестандартно и засега неприемливо поведение.

Не може да не се спомене и социално – икономическия аспект на театралния процес. Макар че, по принцип, целта на театъра не са приходите и самоиздръжката, но все пак загубите от затварянето в началото, а после и от въвеждането на изискването за шахматно разположение на зрителите, твърдо регламентиращо количеството продаваеми места, лишиха театрите от последната им надежда за каквато и да било печалба. Разбира се, особено трудно е за независимите компании, които и в най-добрите времена едва свързваха двата края. Те са принудени да оптимизират репертоара си, да преразгледат ценовата си политика, да променят формати, и най – важното – да съкратят броя на служителите си или на работещите с тях по силата на временни договори. От друга страна, същият проблем засегна и самите артисти, много от които бяха лишени от средства за съществуване.

За да се вземе все пак някакво решение по този въпрос, в резултат на обръщението на Независимите театри към Министерството на културата, Съюзът на театралните дейци направи списък /за съжаление, засега доста приблизителен/ на всички активно действащи в страната независими театрални колективи, а група активисти, съставена както от творци, така и от театроведи, критици и наблюдатели, на свой ред се опитва да убеди културното и финансово ръководство на страната в необходимостта от постоянна поддръжка на независимите дейци на изпълнителските изкуства и се застъпва за въвеждането на гарантиран базов доход за тях при условие за наличие  на техен предходен опит в сътрудничеството с различни институции и  прозрачност на данъчните им плащания в бъдеще. Засега тази популярна сред творците инициатива не намира еднозначен прием от страна на чиновниците, но е възможно, като начало авторите й да постигнат поне извънредна материална помощ за тези, които са в особено тежка ситуация.

Така или иначе, пандемията не само постави ребром множество горещи теми /за финансирането  на културата, за взаимодействието със зрителите, за използването на новите технологии и т.н./, но и допринесе за създаването на много интересни спектакли. Сред тях са енергичният спектакъл – променада по улиците на Петербург с участието на професионален художник на графити /”4elovekvmaske”/, пърформансът с не съвсем безопасното потъване в пространството на чужд компютър /”CLOUDME”/, спектакълът  по телефона, препращащ ни  към футуристичната идея за машината на времето и едновременно с това към съветското минало /”Алло”/ и “Спектакъл в кутийка”, представляващ сбор от несвързани помежду си истории, които може да се слушат както самостоятелно, така и с коментарите на създателите им.

Интересното е, че повечето от изброените постановки попадат в номинациите за най-голямата театрална награда в страната ”Златната маска” – разбира се, в категорията”Експеримент”, но от друга страна, къде другаде биха могли да намерят мястото си  новите формати?

Сега ни остава да разберем, дали театърът може да се промени така рязко, както ние с вас. Или, все пак, промените ще бъдат бавни и постепенни? Ще поживеем – ще видим!

Превод от руски: Жаклин Рафаелова

Текстът е част от проекта „Арт Багаж – България” на Фондация „Арт Офис”, който се реализира с подкрепата на Програма”Култура” на Столична община.