Tag Archives: мира тодорова

Дискусия „Актьорът – съвременни динамики“

Портал „Култура“ публикува откъси от изказванията на дискусията на Гилдия на театроведите и драматурзите към САБ „Актьорът – съвременни динамики“, която се състоя на 23 март 2017 г.  Могат да се прочетат тук.

Advertisements

ДИСКУСИЯ „ГРАНИЦИТЕ НА ТЕАТРАЛНОТО ПРОСТРАНСТВО“

Портал Култура отрази дискусията „Границите на театралното пространство“, която бе организирана от Гилдията на театроведите и драматурзите и бе проведена на 23 март 2016 г в Столична библиотека, Американски център. Модератори на дискусията бяха театроведите Албена Тагарева и Зорница Каменова и в нея взеха участие много сценографи, театроведи, артисти и студенти от НАТФИЗ и НХА. Части от основните изказвания може да прочетете и видите тук.


ImpulsTanz 2013. ТАНЦЪТ КАТО ПРЕЖИВЯВАНЕ

Впечатленията на Мира Тодорова от един от най-големите световни фестивали за съвременен танц. Тражал Харел, Акрам Кан, Иво Димчев и др… Текстът е публикуван в сп. Homo Ludens, бр. 17/2014

Tази година един от най-големите фестивали за съвременен танц ImpulsTanz, Виена се състоя между 11 юли и 11 август. Едно изключително богато събитие – буквално и метафорично, събрало най-нашумелите и най-актуални имена от световната танцова сцена. Фестивалът, който изпълнява изцяло етимологичния потенциал на думата „фестивност“, а именно тържество, празник, вече се е превърнал в атракция за културни туристи, които споделят танца не само като изкуство (всъщност по-скоро като културна индустрия), но и като преживяване. Този фестивал има силно институционализирано присъствие в града, в общността, в средата. Стабилна структура, разпозната на всички нива, която не произвежда разклащания, конфронтации на разбирания и възприятия, а по-скоро съдейства за легитимиране на стилове, почерци и жестове през сигурната си „имперска“ емблема. Всеки акт, колкото и хюбристичен да е той, може да бъде усвоен и от най-консервативните нагласи, опакован в марката ImpulsTanz. Фестивалът като една стабилизираща бленда, която „укротява“ възприемането на съвременен танц във всичките му форми – по-експериментални или по-популярни.
Огромното множество спектакли, включени в 31-то издание на фестивала, трудно могат да бъдат сведени концептуално до една или няколко идеи или тенденции. Но това, което е видно, е тенденцията за разтеглянето до безкрайност на идеята за танцуващото тяло, което не представлява средство, а само по себе си създава пространство за философски, морални, етически и естетически осмисляния. Австрийският хореограф Михаел Турински показа своя забележителен спектакъл „Хетерономен мъж“ (хетерономен – подчинен на закон или стандарт извън субекта). Тялото, както и звукоизвличането на хореографа са поразени от детски паралич, но това по никакъв начин не възпрепятства нито красотата, нито смислите, които рефлектират казуса на танцуващото парализирано „ненормално“ тяло, но и минават много отвъд това. Жером Бел и театър HORA представиха „Театър за хора с увреждания“, в който участват 11 професионални актьори от театъра за хора с умствени увреждания в Цюрих (за съжаление не успях да гледам спектакъла). Друго, което прави впечатление, е многобройната публика, която освен фестивални гости и професионалисти, включва и много „обикновени“ зрители, които не се притесняват от „предизвикателствата“ на жанра, което, разбира се, не е учудващо, като се има предвид дългогодишната традиция.

 

 

Trajal

Тражал Харел „Antigone Sr. / Twenty Looks or Paris is Burning at The Judson Church (L)“

Едни от най-интересните спектакли бяха тези на американския хореограф Тражал Харел. Базиран в Ню Йорк, но работещ много в Европа, Харел е изключително нашумяло име по световните фестивални сцени. В рамките на ImpulsTanz той представи своята серия спектакли, общо шест – под общото название Twenty Looks or Paris is Burning at The Judson Church, като форматът им варира – Jr., Sr. (L), Made to Measure, X, XS, M (Mimosa). Концептуално са обединени от идеята да срещнат две паралелни линии на развитие на танца, които нямат пресечна точка във времето на своето възникване – нито социална, нито естетическа. Това са воуг сцената на Харлем, организирана в т. нар. балове, където се изявява маргинализираната хомосексуална общност чернокожи и латино мъже, иноваторската постмодерна вълна, асоциирана с динамичната формация артисти около Джъдсън Чърч Данс Тиътър. Kакво би станало ако някои от воуг артистите от Харлем биха слезли в Гринидж Вилидж и биха участвали в представленията на постмодернистите от Джъдсън Чърч през 1963 г.? Това е хипотетичната ситуация, която представленията на Тражал Харел „разиграват“, като буквално цитират това допускане преди всеки спектакъл. Без да пресъздават на сцената подобни обстоятелства, артистите по-скоро ползват тази хипотеза като вдъхновение и отправна точка. Представленията са изключително интересна постмодерна смесица от поп култура, високи референти (текста на Софокъл „Антигона“), технически прецизно перформиране, лежерно „ежедневно“ поведение, харизма, артистизъм, своенравие, театралност, дискотечност, мода, всекидневност. Филмът “Paris is Burning” на Джени Ливингстън разказва за афро и латино-американските хомосексуални мъже, които намират излаз от невидимото си живеене на ръба на обществото в баловете, организирани от т. нар. домове (houses), носещи името на „майката“ – Пепе Лабежа, Анджи Екстраваганца и т.н. Домовете са едновременно убежище, семейство, зона на солидарност, разбиране и подкрепа за тези изключени от „центъра“ хора. А баловете са социалните пространства, в които те могат да се изявят, като компенсират социалната си невалидност през травестия. Пеги Фелан определя тези балове като „маскаради на отсъствието и липсата, които разиграват мазохистичната сила и истинско удоволствие на символната идентификация, толкова важна за капитализма и еротичните желания“ . Стилът воуг се ражда именно в тази среда, която се изявява през подражание на копнежни образи. Бялата, богата, бляскава, луксозно живееща жена е една такава икона, с която тези гей мъже се идентифицират. Бел Хукс нарича това „обсесия по идеализирана фетишизирана версия на женствеността, която е бяла“ . Поради тоталното предоверяване в образите, които наподобяват, Джудит Бътлър определя воугинга като „фатално несубверсивна апроприация“ , чиято цел е трансформацията от невидимост към видимост, от неприсъствие към пристъствие, което обаче е преувеличено. По същото това време в „центъра“ тече обратна тенденция. Постмодерният жест на артистите от Джъдсън Чърч е в посока на закриване на танца като спектакъл, като продукт на техническа виртуозност и преправяне, които го държат във фокуса на прожекторите, и изобретяването му като пространство на „невидимото“, „ежедневното“ движение. Ивон Рейнър написва прословутия манифест „Не на спектакъла“ (1965 г.), в който се казва „не на представлението, не на виртуозността, не на трансформациите, магията и илюзията, не на блясъка, не на превъзходството на звездния образ…“ Акцията на постмодернистите от Джъдсън Чърч има противоположен заряд – срещу наподобяването, срещу изкусността, срещу илюзията с цел завръщане към „автентизма“, „истинността“. Какво се случва когато се срещнат този порив за „автентизъм“ с порива за тотално преправяне, който обаче е много по-автентичен, защото е същностен, движещ копнеж, въпрос на социално оцеляване, отколкото концептуалния порив за „автентично“ присъствие на сцената на постмодернистите? Изключително интересно съпоставяне, на което Тражал Харел намира своеобразни изрази в своите шест представления. Те наистина смесват ежедневно поведение – изпълнителите се мотат, влизат и излизат от сцената, ровят си в багажа, говорят с хора от публиката – с театралност, концептуалност, пасажи от „Антигона“ на фона на поп музика, дискотечни танци, модно дефиле, пеене, паузи, тъмнини, които могат да се проточат отвъд поносимото.Представленията впечатляват със свободата и своенравието си, с таланта и харизмата на пърформърите, които присъстват много лично с телата, с историите, с уменията си. Харел взима от воугинга, от който вече шества единствено опаковката на стила, неговата същност на трансформация в иначе недостижим образ, чиято истинност толкова силно желаеш, че почти сбъдваш в главата си. Изпълнителите влизат и излизат от различни образи с изумителна лекота, самоувереност и убедителност, но най-вече с наслада, с радост, със забавление и доверие (което прави воугинга толкова „автентично“ преживяване), които са причина представленията да имат особено емоционално въздействие върху публиката, подобно парти или концерт по-скоро, отколкото театър.
Спектакълът на Мег Стюарт и компанията й Damaged Goods “Built to last” беше едно от най-любопитните представления, направено с много вкус и стил, усещане за ирония и абсурд, и деликатен сюрреален оттенък. Петимата изпълнители на сцената са сблъскани с музикални иноватори като Дьорд Лигети, Арнолд Шьонберг, Мередит Монк, Янис Ксенакис, селектирани от пианиста и диригент Алън Франко, с когото Стюарт работи. За първи път хореографката решава да ползва готова музика, като изложи на нея танцьорите, които пораждат движения, откликвайки на музикалната среда. Не става дума за импровизационен принцип на самото представление, а за изследване на движенческия потенциал, конфронтиран с едни от най-софистицираните и абстрактни произведения на музикалния гений. Едва ли не мисълта на композитора, абстрахирана в музикалното произведение, се „онагледява“ в странните, гротескни движения на танцьорите. С всяка нова творба изпълнителите възобновяват опитите си да изразят музиката в паралелна движенческа система до пълно объркване, в перманентна неяснота дали се справят. Заемат се с такава готовност и отдаденост сякаш влизат в поредната игра. Алюзията за игра се подкрепя и от сценографската среда. На сцената присъстват голям макет на сглобяем динозавър, от тавана виси макет на слънчевата система, в дъното има подвижна платформа/кабинка, в която са разположени странни предмети – аксесоари на едно от заиграванията. Цялото пространство на сцената се използва във всевъзможни движенчески изследвания, провокирани от различните музикални стимули – Бетовен, Рахманинов, Шьонберг – подобно историческа разходка из епохите на мисълта и тяхната арт ектензия. С много фино чувство за ирония, съзнателност и внимание към физическото и акустичното пространство се рефлектират монументалните музикални партитурии, built to last, и се пресрещат с кинетичните недоразумения на случайното „неуспешно“ движение. Новаторските музикални композиции също са своеобразна реакция срещу „монументалната“ идея за музика с нейните хармонии, мелодики, фрази. Тоест животът като диалектика между “епичните” неща, направени да пребъдат, и другите – случайните, „нескопосаните“, ауфтактните, които освен че разстройват монументите, развиват и техните концепти.

Akram

Акрам Кан „DESH“

Изключителни „монументи“ на съвременния танц са спектаклите на британския артист от бангладешки произход Акрам Кан. В програмата на ImpulsTanz бяха включени „DESH“и “itmoi”. Солото „DESH“ е може би най-личната му творба, на бенгалски desh означава „родина“. По много приказен и театрален начин представлението разказва истории от детството, преплита спомени, преживявания, приказки от личния и националния разказ, съвместява епичното и интимното. Освен коментар на актуални геополитически проблеми през човешки истории, Кан прави и много лично споделяне на своето междинно пребиваване между културите, между сакралната архепамет на рода и актуалния собствен свят. Това уязвимо, преходно, нестабилно социално и емоционално състояние е предадено на сцената чрез буквалното дестабилизиране на изпълнителя, изложен на прекалено силна струя вятър, която директно би го отнесла от сцената. Акрам Кан е изпълнител, чието тяло като че ли има безгранични възможности, които той ползва по най-изобретателни начини, като постоянно създава илюзии (на образи или действия), които, видими в своята направа, напомнят естетиката на кукления театър. Това придава особена детскост, приказност и фееричност на този сантиментален спектакъл, изграден в забележителна визуална среда от рисунки, анимации, прожекции (Кан работи с визуалния артист Тим Уип, който печели „Оскар“ за дизайна на филма „Тигър и дракон“). Спектакъл, направен с много въображение и лична емоция.
Последната продукция на Акрам Кан “itmoi“ (заглавието е акроним на in the mind of igor – в ума на игор) е своеобразен жест към Игор Стравински по повод 100 годишния юбилей на балета „Пролетно тайнство“ на Вацлав Нижински по неговата музика. Акрам Кан кани трима съвременни композитори Nitin Sawhney, Jocelyn Pook and Ben Frost, които да напишат специално музика за представлението,като всеки от тях създава свой собствен свят, в който „Стравински е ключът, гидът, картата“ (Акрам Кан). Резултатът е абсолютно магнетично представление със силно въздействаща музикална и визуална партитура. Танцьорите притежават виртуозна техника, а заедно с музиката, светлинния дизайн, цветовете, сценографските конструкции скулптират спектакъл в пълния смисъл на думата, натоварен със символи, смисли, дори разкази около въпросите за живота и смъртта, за жертвата. Това е запазената марка на Акрам Кан – силно визуални и театрални представления, които създават светове от емоции, наративи, значения през движения, звуци, цветове и картини.
Друго голямо име на съвременния танц, от течението на концептуализма, Ксавие Льо Роа представи „Low pieces“. Любим маниер на хореографа е съчетаването на спектаклите с разговори с публиката, като този път това беше рамката – представлението започна и приключи с разговор, в който публика и изпълнители са поставени в ситуация на директен обмен. Поради многото хора, нарочната липса на микрофони, както и временното пълно затъмнение на залата, истински разговор с прехвърляне на ясни смисли не би могъл да се получи. Това, което се случва, е по-скоро споделяне на обща ситуация, в която става размяна на усещания, интуиции, настроения, досягания и опипване на другата страна. След като разговорът, който в един момент се превръща в некартографирано пространство на напрежения, приключва, на сцената буквално изпълзяват голи артистите. В три различни части, деветимата изпълнители в абсолютна голота „разиграват“ с минимални движения на телата си стадното живеене на лъвовете или синтезират същността на живата или нежива природа в много семпли, но поразяващо красиви картини. Завръщане в предкултурен стадий на битие, в който разумът, съответно властта, все още не са присвоили естественото общностно живеене, „регулирано“ от инстинкта за заедност, за взаимодействие, за обще-житие, за отдаване и приемане на енергия, която крепи целостта. Разговорът в началото, който не случи размяна на значения, а по-скоро на усещания, на взаимни рефлексии, на енергии в някаква степен подготви ситуацията на сцената, подчинена единствено като че ли на вътрешната логика за запазване на енергията в природата и непрекъснатото й преобразуване от едно в друго, от живо в неживо и обратно. Спокойно, нежно, поетично и философско представление, от чиято простота се излъчва красота и проникновение.
Не можем да не отбележим българското присъствие на форума. Иво Димчев (доколкото може да бъде наречено българско) представи два спектакъла: “X-on” и най-новия “Fest”, който имаше премиера на фестивала. За първа година има реално българско участие и това е Вили Прагер с представлението „The Victory Day“, което спечели наградата на публиката в програмата за млади хореографи 8 : tension. Спектакълът работи с иконографията на победата от социалистическия дискурс за успеха и светлото бъдеще. Червени флагчета, които едновременно честват и направляват живота в условията на социалистическия рай, бойки песни и гръмки фрази, които сигнално маркират верния път, биват иронично употребени и вкарани в модуса на гротеската.
“X-on” е груповият проект на Иво Димчев със скулптурите на австрийския съвременен артист Франц Вест, в който перформативният обект Лили Хендел (лирическата героиня от едноимения спектакъл на Иво Димчев) – в амбивалентното си битие едновременно на обект – произведение на изкуството и на творчески субект – се среща с други свои „събратя“ от света на съвременното изкуство и оглежда начините, по които пазарът – с неговите субекти и обекти – функционира.

IvoDimchevFest

Иво Димчев „Fest“

„Fest“ е доста предизвикателно и силно театрално парче, в което Иво Димчев се занимава с механизмите на фестивалната машина, задвижвана от политики, договорки, ситуационни интереси, владени от режима на „злоупотребата“ – с границите на изкуството, с взаимоотношенията със зрители, със среда и контекст. Всеки творчески жест, излъчен в естетическо пространство, лишено от ясни и сигурни критерии за неговото позициониране, се остойностява през контекста. Всичко е въпрос на някаква „договорка“ – логистична или идеологическа. Във „Fest“ тези договорки са буквализирани в плътско, еротично, дори порнографско съдържание, което също работи в режима на корумпираното.

д-р Мира Тодорова е театрален и танцов критик на свободна практика. Работи като изследовател, лектор, редактор и драматург за различни артистични и теоретични проекти. Съосновател на платформа Нови Драматургии, редактор и автор на сайта за теoрия и критика на съвременните изпълнителски изкуства dramaturgynew.net. От 2012 г. е програмен координатор на фестивала One Dance Week. Има множество публикации в специализираните медии за изкуство и култура в България и чужбина. Книгата й „Драматургични адаптации в постмодерното изкуство“ (2005) е номинирана за наградата «Икар» на САБ за критическа литература.