Tag Archives: Международен театрален фестивал Варненско лято

“Как се променя театърът днес?”: сборник от конференция на Международен театрален фестивал „Варненско лято“ 2018

Вече се превърна в традиция Международният театрален фестивал „Варненско лято“ да издава сборник с доклади от професионалните срещи и конференции, които провежда в своята паралелна програма. Теоретичната конференция на 26-ото му издание бе посветена на въпроса „Как се променя театърът днес?“ и вече излезе от печат книжката с текстове,  които структурират и разширяват изказванията на всеки един от участниците – едни от активните български театроведи и театрални наблюдатели, както и абсолвенти на специалността „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Съставители на сборника са Камелия Николова и Николай Йорданов. Представяме ви част от тяхното встъпление:

Конференцията „Как се променя театърът днес?“ бе предхождана [във фестивалната програма] от международна панелна дискусия, която дебатира върху ролята на фестивалите в актуалния театрален пейзаж. Не се ли превръщат фестивалите в паралелна театрална вселена, която съществува извън процесите и посоките на развитие в локалния театрален живот? Този дебат се превърна и в изходна точка за конференцията, защото е важно да бъдат разграничени наблюденията и изводите от фестивалния живот и от театралния мейнстрийм. Преобладаващата част от изказванията на конференцията, както и текстовете в тази книжка визират по-скоро фестивалната реалност, но се търсят и обобщения за целия театрален пейзаж.

Темата на конференцията, искаща да осмисли сложността на театралната картина, която се разкрива около нас, бе формулирана с цел да се лансират различни възгледи на активно работещи театрални изследователи, преподаватели, докторанти и студенти в полето на театрознанието. Достатъчно ли е да продължим да повтаряме тезата на Ханс-Тийс Леман, формулирана още преди 20 години, че театралният процес се движи от драматични към постдраматични сценични форми? Могат ли да бъдат различени в мозайката от различни театрални възгледи и практики повтарящи се тематични фокуси, стратегии на (ре)презентация, изразни средства на сцената? Какво представлява съвременният театър, разгледан като сбор от художествени и социокултурни практики?

Всеки от участниците в конференцията е предложил отговор на тези въпроси, доверявайки се на своя професионален опит и на своя ценностен хоризонт. Публикуването на текстовете в отделна книжка продължава традицията на Фондация „Виа Фест“ и Фондация „Homo Ludens“ да документира теоретичните форуми на фестивала, търсейки разширяване на дебата и достигане до по-широки аудитории.

Приятно четене!

 

  1. ПРОМЕНИТЕ ПРЕЗ ФИЛТЪРА НА ФЕСТИВАЛА

Николай Йорданов: Как се промени театърът? А как ме промени театърът?

Асен Терзиев: Улавяне на настоящето

Елена Ангелова: Театърът на настоящето: откроени моменти от програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ 2018

Илко Ганев: Динамиката на времето в пресечната точка между културни политики и художествени процеси в контекста на програмата на МТФ „Варненско лято“

 

  1. ПРОМЕНИТЕ В ТЕАТРАЛНАТА СИТУАЦИЯ

Камелия Николова: Режисьорът и промените в театъра днес

Ангелина Георгиева: Можем ли да говорим за нов етос в съвременните изпълнителски практики днес

Албена Тагарева: Театърът в дигиталната епоха

Зорница Каменова: Предизвикателства пред кукления театър днес

Михаил Байков: New Kids on the Block: Новите деца на кукления театър

 

  • ПРОМЕНИТЕ В ТЕАТРАЛНИЯ ПРОЦЕС

Анна Топалджикова: Как се променя театърът днес

Венета Дойчева: Естетически избор: персонални и социални измерения

Ромео Попилиев: Промяната на театъра днес – с тялото, очите, името, енергията

Румяна Николова: Предизвикателства пред съвременния актьор

Ина Божидарова: Театралната адаптация – съвременни модели и практики

 

  1. ПОГЛЕДИ КЪМ ФЕСТИВАЛНИЯ АФИШ

Любомир Парушев: „Щастливият Бекет“ – един спектакъл на абсурда, написан от зрителите

Светломира Стоянова: “PURE” – имерсивна перформативна инсталация. Разказ за новата връзка зрител – изпълнител

Теодора Захариева: Да празнуваш живота чрез смъртта („Орхидеи“ на режисьора Пипо Делбоно)

 

За да разберете как да получите безплатно сборника или за да го поръчате, можете да пишете на: a.georgieva@viafest.org


ШЕКСПИРОВИЯТ ТЕАТЪР „ГЛОБУС“ С „ХАМЛЕТ“ В БЪЛГАРИЯ!

В рамките на 22-то издание на Международен театрален фестивал „Варненско лято“ бе единствената спирка в България от околосветското турне на Шекспировия театър „Глобус“ с постановката „Хамлет“. Камелия Николова споделя впечатленията си от представлението от 3 юни 2014 на сцената на Театрално музикален продуцентски център – Варна. Текстът е публикуван в Литературен вестник, 11-17 юни 2014г. Гостуването на театър „Глобус“ е осъществено в партньорство между МТФ „Варненско лято“ и Британски съвет.

„Хамлет” от Уилям Шекспир,

Режисьор Доминик Дромгул, Бил Бъкхърст; Сценофрафия Джонатан Фенсъм; Композитор и музикален режисьор Бил Баркли; Допълнителна оригинална музика Лаура Форест-Хей. Участват: Джон Дугъл, Лади Емерува, Наим Хайат, Миранда Фостър, Берус Кан, Фоби Филдест, Том Лоурънс, Дженифър Леон, Равири Паратене, Матю Помен, Аманда Уилкин, Кеит Бартлет.

 

Безспорно емблематичното международно събитие в необозримия спектър от прояви, посветени на честването на 450-годишнината от рождението на Шекспир (23.04.1564 – 23.04.1616) е световното турне на Шекспировия театър „Глобус” със специално подготвената за случая постановка на „Хамлет’. Идеята на юбилейния проект е спектакълът да бъде показан във всички 205 страни на земното кълбо в продължение на две години, стартирайки на 23 април 2014 и завършвайки на 23 април 2016. В България той беше поканен в основната програма на международния театрален фестивал „Варненско лято”. Билетите бяха изкупени седмици преди това и в деня на представлението на 3 юни салонът на Варненския драматичен театър едва побираше желаещите да го видят.

Globe-IMG_9611

Среща с актьорите на Театър „Глобус“ и публиката. 3 юни 2014, МТФ „Варненско лято“, фотограф: Нина Локмаджиева

Малко е да се каже, че постановката на режисьора и артистичен директор на „Глобус” Доминик Дромгул (в партньорство с Бил Бъкхърст) и на подбрания чрез кастинг международен изпълнителски екип оправда големия интерес на публикатаи на множеството български и чуждестранни театрални специалисти и гости на фестивала. Тя ги провокира и въодушеви, свидетелство за което беше и дълго продължилата среща-разговор на актьорите със зрителите след края на спектакъла. Може би най-точен израз на впечатлението, което остави Шекспировия „Глобус” бяха думите на Робин Куик (ръководител на Театралния департамент на Университет Тоусън, САЩ; гост на фестивала): „За мен беше удоволствие да видя този спектакъл. Беше изумително да разбера как е структуриран, с цялата схема на смяна на роли за всяко представление. Много ми хареса как актьорите работеха с текста. В цялото представление имаше чудесна енергия и то силно ми въздейства”.

„Хамлет” на Доминик Дромгул вещо и убедително и заедно с това изобретателно и съвременно представи трите основни емблеми на Шекспировия „Глобус” (създаден през 1599 г. от трупата на драматурга и затворен през 1642 г.; възстановен в оригиналния си вид през 1997 г.) – да изследва, реконструира и показва на днешната публика театъра от времето на Шекспир; да бъде лаборатория за изучаване, развитие и разпространение на английската традиция в работата на актьора с Шекспиров текст и да открива непреходната актуалност на Шекспировата драматургия. Така спектакълът едновременно задоволи предварителните очаквания от него и ги допълни и надхвърли с креативността и свежестта си.

Globe-IMG_9537

1. „Хамлет” от Уилям Шекспир, реж. Доминик Дромгул, Бил Бъкхърст; Шекспиров театър „Глобус” – Лондон, Обединено кралство, фотограф Нина Локмаджиева

Преди всичко „Хамлет” на Доминик Дромгул и екипът му е изцяло съобразен със своята цел. Той е подготвен като пътуващ спектакъл, при това – на околосветско турне. В духа на философията на днешния Лондонски „Глобус” постановката реконструира сцената на пътуващите трупи от времето на Шекспир. Когато зрителите влизат в залата те неочаквано попадат на място „под открито небе”, където няколко актьори току-що са построили преносимата си платформа за игра и дружелюбно общуват с тях. В конвенционалната сценична кутия е изградена известната площадна ренесансова сцена, наследена от средновековната театрална практика – правоъгълен дъсчен подиум, в четирите ъгли на който са издигнати пилони и на опънатите между тях въжета са окачени завеси. Реквизитът се състои единствено от пътническите сандъци на трупата, лесно превръщащи се в стол, маса, легло или просто непретенциозен пиедестал за произнасяне на значими реплики. Актьорите играят във всекидневното си облекло, върху което са сложили набързо елемент от исторически костюм – кралска мантия, корона, пелерина. Всекидневните дрехи на „шекспировата трупа” всъщност са днешните дрехи на изпълнителите. Същото важи и за пътническите сандъци – със съвременните си метални обшивки те напомнят по-скоро днешните контейнери за обемни стоки по летищата. Пред нас всъщност е не толкова една пътуваща трупа от времето на Шекспир, колкото една пътуваща през времето трупа, продължаваща да играе Шекспир.

Запазената марка на „Глобус” и въобще на британския театър – майсторското поднасяне на Шекспировото слово в този юбилеен пътуващ вариант на „Хамлет” намира виртуозното си потвърждение. Актьорите (за Наим Хайат ролята на Хамлет дори е дебют) не просто изговарят текста с онази изключителна лекота, разбираемост и задълбоченост, осигурявана им от знаменития британски тренинг в тази област, те общуват чрез този текст помежду си и с публиката като съвременни хора, откриват и изричат чрез него днешните си (ни) теми, емоции и проблеми.

Спектакълът отговори с впечатляваща непосредственост и на традиционния въпрос защо Шекспир продължава да бъде наш неостаряващ съвременник – не само заради вечните теми и въпроси, изследвани в пиесите му, а и благодарение на неотделимо заложения в текста диалог с публиката – с всяка публика, от всяка епоха. Драматургът сам е закодирал в драматургията си формулата на своята вечна актуалност – да играеш Шекспир винаги и по правило означава да влизаш в диалог с хората в залата, с тяхното време. Актьорите от „Хамлет” проведоха майсторски този диалог във Варна.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА


Барбара Лансие в разговор с Ида Даниел

На Международния театрален фестивал „Варненско лято’2014” и на фестивала „Световен театър в София” Барбара Лансие и компания „’NEATH OUR TREAD” ще представят спектакъла „Кадиш” по романа на Имре Кертес „Кадиш за нероденото дете”. По този повод с Барбара Лансие разговаря Ида Даниел. Представленията са на 6 юни от 18.00 и 20.00 ч в ЦКД “Червената къща” и на 8 юни от 19:00 ч в Градска художествена галерия – Варна. Повече инфо http://www.theatrefest-varna.org

Барбара, прочетох повечето интервюта на страницата на твоето представление “Кадиш” и това, което ми направи впечатление е колко многопластова е твоята връзка с Унгария. И сякаш тези пластове са свързани причинноследствено. Ти самата виждаш ли твоята „унгарска история” като поредица от събития?

Барбара Лансие

Барбара Лансие

Да, абсолютно. Виждам своята „унгарска история” точно като поредица от събития и поставям на първо място раждането на баба ми в Будапеща през 1926г. Тя напуска Унгария през 1944г. на 18 години и след известно време се оказва в Ню Йорк. Омъжва се и създава семейство в Ню Джърси, и през 1954г. ражда баща ми. Аз се раждам през 1979г. В детството си нямах абсолютно никаква връзка с унгарските си корени. Мислех си, че баба ми просто е една много приятна дама, която говори със странен акцент и готви странна храна. Чак когато станах на двайсет и пет, тя реши да ми разкаже за своето детство. Показа ми своя снимка от времето, когато е била момиче, на която тя е на някаква сцена и носи красив костюм. Това беше момента, в който разбрах, че тя е била актриса като дете в Будапеща. Също ми беше добре известно, че тя има страхотен глас, но изведнъж се оказа, че тя изучавала оперно пеене наред с една от най-известните унгарски актриси – Ева Руткай! След този разговор взех решение да се заровя в нейната история и да започна работа по представление за нея.

За пръв път пътувах до Будапеща през 2005г. Исках да видя всичко свързано с живота на баба ми – апартамента, в който беше живяла; училището й; зарзаватчийницата, която пра-дядо ми е държал преди и по време на войната. Отседнах при нейните роднини, взех интервюта от тях и между нас се породи дълбока връзка. Това беше и времето когато се запознах с работата на Имре Кертес. Щом стъпих в книжарницата на Централноевропейския университет се натъкнах на цял раздел с негови книги, преведени на английски (от невероятния Тим Уилкинсън). Изкупих всичко, което имаше и още същия ден започнах да чета „Кадиш за нероденото дете”. Веднага разбрах, че някой ден ще поставя тази книга. Не ми оставаше избор. И също така разбрах, че моят най-добър приятел Джейк Гудман ще изиграе ролята на главния герой.

Това първо пътуване постави начало на доживатната ми връзка с Унгария и унгарското ми семейство. Живях в Будапеща през 2007-2008г. Като стипендиантка на програмата Фулбрайт и сега пътувам средно по три пъти на година до Будапеща.

Връзката ми с Имре и съпругата му Магда започна през 2011г. когато се обърнах към тях (по електронен път), споделяйки идеята си да поставя „Кадиш”. Те веднага ме подкрепиха. И двамата с Джейк работихме заедно с тях по адаптираната версия, която да обхваща в цялата им пълнота посланието и духа на романа. Срещнах се с Имре и Магда лично през 2012г. Беше любов от пръв поглед. Сега те са мои скъпи приятели. Всъщност, бих казала, направо роднини.

Как ти влияе фактът, че имаш близки роднини в държава, която е с абсолютно различна история от държавата, в която ти си израстнала и живееш? Какво ти дава тази съпоставка?

Унгарското ми семейство изцяло дооформи моята личност като артист и човешко същество. Това че имам корени извън Съединените Щати (както всъщност много от американците) влияе на перспективата ми към света и ме заземява в едно разбиране, че не всичко е еднакво, не всеки идва от един и същ контекст, но и че всички ние имаме право на уважение.

Съзнанието ми, че съм половин унгарка заема огромна част от чувството ми за идентичност. Пътувам в Централна, Източна и Югоизточна Европа както и в Русия през цялото време. Вярвам, че съм успяла да развия светоглед и любопитство за други култури основно защото съм така интимно запозната с историята на Унгария, както и с настоящата ситуация там. Моето семейство отвори очите ми за нови начини на мислене и преживяване на света. Полагам усилия да науча и говоря на езика на баба си. Полагам усилия да чуя невероятно тежките разкази на моето семейство за Втората Световна Война, за времето на комунизма и сега за времето на болезнения преход от демокрация към капитализъм. Полагам усилия да живея далеч от моите хора, от тези хора, които са ми важни. Това ме прави по-емпатично настроена личност, личност, която е по-осъзната, и също така личност, която е много по-начетена и по-опитна от преди.

Би ли описала как виждаш оф и оф-оф сцените в Ню Йорк? Как гледаш на представленията и хората, които ги правят?

Да живееш и работиш в Ню Йорк за артистите от областта на изпълнителските изкуства означава да се намираш в торнадо от затруднения. Градът сам по себе си е толкова скъп – огромно предизвикателство е едновременно да живееш и да работиш. Както и навсякъде оф и оф-оф сцените в Ню Йорк са изключително ниско платени и с малко източници за финансиране. Това означава, че артистите трябва да правят по-голямата част от проектите си с това, с което така или иначе разполагат. И точно тези усилия, това напрежение са условията, в които се създават някои от най-интересните представления в града. Светове, които въображението на хората, работещи на оф-оф сцената, или както ние я наричаме “даунтаун” сцената, са изключително ярки и трогателни. За мен най-адекватните, рисковани и вълнуващи жестове идват тъкмо от тази общност от творци.

Какво виждаш у европейските и американски компании, които следиш? Според теб те споделят ли общи неща? Смяташ, ли че са четими само за културата, в която са създадени представленията им? Има ли според теб проблем при преводността на изразния език, концепциите или изборите?

Американските компании, на чиято работа се възхищавам най-много са тези, които пътуват или имат сътрудници, които живеят основно извън Съединените Щати. Това означава, че те разчепкват въпроси, които не са само от сферата на американската чувствителност. Но, бих казала, че всъщност, в този момент, не съм сигурна какво точно е американската чувствителност. Тези артисти, които работят в диалог с артисти, идващи от места отвъд техните граници са най-интересни за мен. Разбира се, когато артистите работят в конкретен културен контекст биха използвали образи, идеи или език които са по-специфични. Но и в специфичното, може да се открие универсалното. И за мен езикът на театъра е универсален. Непрекъснато гледам представления в различни страни, на различни езици. Когато представленията са умели, режисурата е ясна и сценографията е жива, тогава, като човек от публиката, аз мога да си намеря множество входни позиции и да разбера произведението.

Какви са личните ти мотиви да се занимаваш с театър? Как избираш сътрудниците си? Как се отнасяш към публиката си?

Джейк Гудман в "Кадиш" по Имре Кертес, реж. Барбара Лансие

Джейк Гудман в „Кадиш“ по Имре Кертес, реж. Барбара Лансие

Преди всичко, правя театър, за да мога да говоря на хората в дълбочина. Всяко представление, което правя е продиктувано от различен мотив. За „Кадиш”, исках да поставя романа на Имре защото вярвам в това, което той има да каже, и неговият глас е относително непознат в САЩ. Също така за мен ситуацията в Унгария продължава да се влошава политически и социално. Като артист, аз се почувствах напълно неспособна да намеря адекватната реакция или думи по този въпрос. Но непрекъснато се връщах към Имре и неговите думи, неговите идеи и към същността му като личност. Този човек е оцелял от Аушвиц и Бухенвалд, а след това по времето на комунизма е бил обект на подигравки и отлъчване от обществото. Той е единственият носител на Нобелова награда от унгарски произход. Той има да ни каже нещо много ясно относно опасноста да забравим поуките, които нашите исторически грешки са ни посочили.
Моите представления са интимни. В тях публиката е физически близко да пространството за игра и това я поставя в ролята на допълнителен участник в предсатвлението. Моята работа е дълбоко лична и сътрудниците, които си избирам са хора от моя живот, на които вярвам и които уважавам като артисти. Не работя с никого, когото не познавам от години и моите представления се случват след години разработване. Харесва ми да влизам в задълбочен разговор със сътрудниците си, със себе си и с публиката.

Ти си видяла в един роман представление и ти е отнело няколко години да го реализираш. Преди това си написала пиеса, базирана на живота на твоята унгарска баба. Как виждаш документалния аспект на тези представления? Как виждаш диалога между литература, художествена измислица, преработените човешки преживявания и директните документи относно случките, които са част от твоите разкази?

Ако се отнесем към документалния компонент в тези две представления, трябва да призная, че никога до сега не се бях замисляла. Може и да звучи шокиращо. Но ти си права, и двата проекта са изследвания в преживяванията на двама души. И то двама души от една и съща страна, през един и същи период, с на пръв поглед коренно различни и все пак абсолютно обвързани преживявания.

Джейк Гудман в "Кадиш" по Имре Кертес, реж. Барбара Лансие

Джейк Гудман в „Кадиш“ по Имре Кертес, реж. Барбара Лансие

Пиесата, която написах и режисирах преди „Кадиш” се казва „Напуска с име”. Занимава се с бягството на баба ми от Унгария. По време на проучванията ми открих голяма семейна тайна и в крайна сметка тя стана фокус на пиесата. И така темата за това какво прави войната с човека, какво е нужно на човек, за да оцелее, и какви са тайните, с които се сблъскваме по пътя стана основна за моето изследване. Историята се разказва през очите на героиня, която е базирана на моята баба. И, сега като се замисля, това си е едно доста документално представление. Романът на Имре сам по себе си е едно размишление върху решението на главиня герой да няма деца в свят, в който Аушвиц се е случил и може да се случи отново. Романът е определян като едно от най-красноречивите размишления, някога писани за Холокоста. Но той е пълен с хумор и остроумие. Той е зашеметително четиво. И все пак, колкото и Имре да твърди, че неговият главен героя не е базиран върху него самия, аз силно вярвам, че „Кадиш за нероденото дете” е документален роман. Така че излиза, че и „Кадиш” е документално представление, както ти казваш.

Аз виждам реалността като театър, като драма. И дори най-абстрактното танцово представление (аз имам опит в постмодерния танц) се основават на някакво ниво на личното преживяване или чувство, дори то да е в отношение към концепция или идея. И въобще кой може да определи кое е художествена измислица? Баба ми разказваше измислици, може да се каже през по-голямата част от живога си, но тези измислици бяха станали самия й живот. И историята, сглобена от тези измислици беше жизненоважна за нея и нейното съществуване, за нейното оцеляване. И коя съм аз, че да отсъдя права ли е била? Имре казва, че романът е измислица, но той силно напомня мемоарна книга. И пак, какво ме интересува как го определя Имре? Той е блестящ.