Излезе от печат новата книга на Анна Топалджикова „Фобии и утопии”, изд. „П. Венедиков”. Тя се вглежда в българската драматургия от тоталитарния период 1944 – 1989 г. Интересът е насочен към взаимодействието между текстовете и политическата ситуация, в която те се появяват. В процеса на паралелно движение между минало и сега се търси отговор на въпросите как авторите усещат и преосмислят своето време, как създавайки въздействащи вербални и визуални фигури отварят своеобразни „канали“ към онова, което ще се случи по-късно; какви са предчувствията, логическите предположения, случайните открития, прогнозите за човешко развитие. В книгата ще откриете отделни студии върху творчеството на изтъкнати драматурзи като Константин Павлов, Йордан Радичков, Константин Илиев, Иван Радоев, Георги Марков, Станислав Стратиев и др. Специално за блога авторът предоставя част от началния текст на книгата.
Защо „Фобии и утопии“? Фобиите се развиват в среда на постоянни дразнения и отвеждат човешкото съзнание извън пределите на реалното – там, където то преживява в зоната на кошмара. Утопиите са спасителната алтернатива на бягството, на самовнушението, че има на какво да се надяваме. И когато установим, че това, в което сме вярвали, се е оказало утопия, търсим къде да пренесем отново хоризонта на очакванията си. Когато търсим по-светъл хоризонт, именно проектирането на бъдещето в една на пръв поглед невъзможна реализация, която да ни изведе „на чисто“, дава надежда за откриване на верните ориентири по пътя. Голяма част от живота си прекарваме в илюзии – в личното и в общественото битие – и те играят за нас своята двойствена роля, от една страна благотворна като провокация за търсене на новото и непознатото, от друга – опасна поради изпадане във властта на фалшиви представи. Да разпознаваме кое ни издига и къде пропадаме, това са важните уроци по пътя…
Връщайки се назад през годините, се опитвам да си припомня от какво се страхувахме, в какви измислени светове бягахме, в каква посока търсехме изход и надежда? Научната фантастика се основава на вече открити от науката явления, като ги доизмисля, но често нейните фикции предхождат откритията на науката – тя предчувства, предначертава, предсказва… това, което науката потвърждава. За мен е интересно доколко историческият ход потвърждава интуициите на автори, които в своите драматургични произведения очертават определени тенденции на бъдещо развитие, тъй като логиката и вътрешната динамика на творческата лаборатория преработват наблюдения и натрупани познания във въздействащи вербални и визуални фигури.
Ще разгледам определени драматургични текстове с внимание към контекста на един отминал дълъг, но трайно формиращ етап. В ритъма на онези застои или мимикрии на движение, катаклизми, преломи, от разстоянието на времето ще се опитам да видя в тях отново, с днешни очи, отговорите на въпросите, които ни вълнуват днес. Ако се върнем към българската драматургия от 1944–1989 г., периодът е интересен с това, че на фона на идеологически конюнктурна и творчески безпомощна масова продукция се раждат произведения, които противодействат на насилствено наложения модел на социалистическия реализъм и изразяват неразкрасени, неизопачени, а откровени, съкровени впечатления и представи за живота, както и за фикционалния свят на творческото въображение. Анализирайки тези текстове днес, прехвърляме мост към усещанията и представите за живота тогава и се питаме доколко те проникват в дълбочината на съвременните им явления и отварят своеобразни „канали“ към това, което ще се случи по-късно. Какви са предчувствията, логическите предположения, случайните „открития“, прогнозите за човешко развитие – изменения, мимикрии, прогрес, регрес. Водещо в това изследване ще бъде вниманието към въплътеното чрез текста отношение на автора-драматург към „феномена на властта – съвременното епистемологично въплъщение на политическото.“
И все пак, защо се връщам към периода на тоталитарната комунистическа власт сега, не е ли време вече да загърбим тези спомени и да вървим нататък? Отговорът на този въпрос ще мине през още един цитат от есето „Безпомощната Европа“ на Музил, което анализира тази все още, според мен, болезнена тема: „Проблемът не е в съдържанието на една идеология, а в периодичния крах на всички идеологии. Те непрекъснато се намират в някаква диспропорция спрямо живота и той се освобождава от тях чрез циклично завръщащи се кризи като растящо мекотело с омалялата си броня.“ Нужно e да запазим, отразим и преосмислим следите на това, което е било, за да се освободим от неговата непосилна тежест и да добием ясна стратегия към него и за в бъдеще. Тоталитаризмът остави трайно отражение върху социалното и политическо мислене и поведение, върху характера, морала, ценностната система на хората в България. С времето характеристиките на негативните влияния постепенно се изменят, появяват се поколения, които нямат спомен от тоталитарното време и постепенно старите инерции започват да отстъпват на ново мислене и нови модели на поведение. Но анализът на това, което се е случвало с хората и което те са изживявали (и в конкретния случай, с който се занимава този текст – са превъплътили и преосмислили в драматургията на онова време) – е нужно не само като историческо познание, но и като знак за внимание. Важно е да бъдат различими, когато се появяват, знаците за реставрация. Нужно е да се свалят маските, зад които отделни лица и цели институции прикриват истинското си поведение, да се анализира с историческо познание упражняването на политически натиск, задоволяването на частни интереси под формата на грижа за всички. Ако при тоталитаризма фигурата на водача иззема правото да бъде воля на народа, то през демокрацията кризисната ситуация възниква поради отчуждението между мнозинството и избраните от него представители. Свидетели сме на вечното завръщане към драматичното противоречие между екзистенциалната жажда за лична свобода и социалната повеля на справедливостта. Когато говорим днес за демокрация, имаме пред вид, че тя съществува в процес на преосмисляне, включително и от по-радикалните критици, които я смятат за напълно компрометирана:
„Критиката на демокрацията, основана върху вътрешните напрежения и върху насилието, прилагано върху осъществяване на нормативните принципи, си остава критика на демокрацията в името на самата демокрация. Но днес набира сила една по-радикална критика, която, дефинирайки еднозначно съвременната демокрация като политическа легитимация на капитализма и оправдание на капиталистическата експлоатация на народа, поставя под въпрос едновременно и капитализма, и демокрацията. Според логиката на тази критика, ако с буржоазните революции народът установява демокрацията като своя политическа форма, чрез която сам себе си да управлява, то днес този проект е доказал своя провал и народът трябва да го отхвърли, за да излезе отново на свобода в историята.“
Нещата се повтарят и все пак никога това, което някога е било, не може да е същото. Случайността се намесва в хода на закономерното движение, както и личността повлиява общия ход със своите избори и своите действия. Смисълът да обръщаме поглед назад е не за да се убедим, че всичко се повтаря и тогава окончателно да загубим надежда за развитие на човечеството към по-високото, към по-духовното, към по-справедлив живот. Напротив, в очакване на възход, който следва всяка криза, можем да си дадем сметка какво ни е довело до упадък, да анализираме случилото се и да вярваме, че ние самите можем да допринесем с нещо за преодоляване на следващия крах.
Авторите, чието драматургично творчество ще коментирам тук, са избрани неслучайно – те се различават по степента на издръжливост, с която съвестта им реагира на натиск. Неслучайно е и това, че първият, в чието творчество ще се вгледаме, е Константин Павлов – приемаме го за единица мярка за поет и стоик. По свой уникален начин повечето от разгледаните автори отстояват собствените си идеи и позиции, своите несъгласия и съпротиви в една силно идеологизирана и поляризирана обществена среда. Има и единици, които макар поблазнени от изкушенията, които Смирненски е описал чудесно в своята „Приказка за стълбата“, все пак не успяват достатъчно плътно да заключат сетивата и ума си и в определени изблици на честност регистрират това, което недокрай заглушените им интелигентски и художнически „антени“ улавят от околната действителност. Особено важно е, според мен, да се установят от разстоянието на времето онези интуиции, които набелязват трайни екзистенциални, социални и политически посоки на развитие. Вглеждайки се в текстовете, ще „наблюдаваме“ какво се случва със съществото, изправено пред избор и доказващо в процес своя избор да бъде или не човек. И същевременно, усещайки себе си като социално същество, ние следваме приказния силует на свободата, който отново и отново подпалва въображението ни.
АННА ТОПАЛДЖИКОВА
Проф. д.н. Анна Топалджикова е театровед, преподавател в НАТФИЗ „Кр. Сарафов” по история на българския театър и по драматургия, театрален критик. Автор е на книги в областта на историята и теорията на театъра: „Необходимото чудо / Митът в българската драма” (1980), „Авторът в пространството на текста” (2003), „Разриви и нови посоки / Българският театър от средата на 50-те до края на 60-те” (2009); книги с пиеси: „Реещи се гледни точки” (2006), „Театър X 3” (2012); роман „Ледовете” (2007), «Играта театър” (2013).
gildiateatrovedi 
Вашият коментар