ЗА КОКО С ОБИЧ И БЛАГОДАРНОСТ

Венета Дойчева, театровед и дългогодишен драматург на театър «Българска армия» споделя своите спомени за проф. Крикор Dзарян. Текстът е публикуван в книгата „Крикор Азарян – алхимия на играта“, съставител Валентина Радинска,изд. „Захарий Стоянов“, София, 2014 и в „Литературен вестник”, бр. 11/2014
Крикор-Азарян-алхимия-на-игратаКрикор Азарян имаше щастлива съдба като творец. Целият му професионален път беше интензивно и успешно посвещаване на изкуството на театъра, а своенравната и капризна публика му се отблагодаряваше с любов и преданост. Мисля си, че тази преданост беше взаимна. От страна на Коко това беше безусловна отдаденост и дълбока и искрена любов, която той отглеждаше с трепет и нежност, но и с артистична свобода. Коко разбира се, беше режисьор, мислител, педагог, гражданин, но преди всичко беше артист в най-широкото разбиране на тази дума. Той беше артистична личност с богат, неповторим индивидуален чар и ум. Около него винаги беше живо и топло, винаги се разказваха истории, споделяха се впечатления, имаше много смях, много закачки, всички се чувстваха приповдигнати и свободни. Коко не поставяше бариери, имаше дарбата да общува с хората леко, да ги предразполага, да им помага да се разкрият с понякога изненадваща артистична лекота. Той беше истински жив човек, който с жар и много ярка емоция се отдаваше на случващото се в момента, преживяваше срещата с конкретния човек с пълно потапяне в мига на общуването. Притежаваше рядък дар – любопитството. Гореше от желание да научава, да чете, да общува, да споделя, да пита, да слуша. Този свой жизнен инстинкт той беше култивирал в своеобразно творческо сетиво и подхождаше към театъра през лупата на своето незатихващо любопитство. Обичаше актьори, които са любопитни към сцената и играта. Той се доверяваше на тяхната свобода, подаваше им неочаквани задачи, обичаше да се качва на сцената и да партнира с актьорите, или да изиграва ситуация и взаимотношения. Те обожаваха тези моменти, наслаждаваха се на подобни партньорства, предизвикваха го като актьор и той с мълниеносна реакция поемаше хвърлената ръкавица, като изиграваше само с детайл или интонация, онова, което търсеше.
Споделял е, че усеща силата си на разказвач в устното общуване. Той имаше точно перо, умееше да пише и прекрасно си служеше с писаното слово, но когато говореше внушението на казанато добиваше съвсем други измерения. Винаги намираше точните думи, притежаваше огромен собствен речник, вметваше турски изрази, арменски думички или пословици, виртуозно владееше изкуството да цитира (както от многото пиеси, които беше поставил или прочел, също и стихове). Разказите му бяха цветни и пластични, нещо като театрализирани етюди, представени пред слушателите като моноспектакли. Някои от неговите ярки ученици разгърнаха този принцип мощно, като го пречупиха през своята актьорска и човешка индивидуалност (Мариус Куркински, Камен Донев, Валентин Танев). Щедрите уроци на Коко подхраниха техния ресурс и при внимателно анализиране на моноспектаклите им прозира релефът на наследството на Азарян: лична гледна точка на разказвача, който “дава думата” на други персонажи – чрез гласа, интонацията и пластиката, мълниеносни преходи към сюжетни отклонения и детайли в основната линия на разказа, изненадващи обрати (както в интригата, така и в емоцията), проникновен усет за детайл, пластическо богатство и страст към парадоксалното. Коко пленяваше слушателите си, омайваше ги със своята харизма на рапсод, който не просто споделя истории и случки, а сякаш продължава древната традиция на пренасяне на духовност и знание.
“Актьорите на Азарян” – би могло да се твърди, че има точно такава порода актьори, които са силно сетивни, емоционално пищни, парадоксални, дръзки. Той предпочиташе актьори, които имат съхранена спонтанност, доверяваше се на актьорския им усет и с особено внимание на ловец с наострен слух дебнеше първите им реакции при среща с текста, или при поставянето на нова сценична задача. Толерираше свободата на актьора, бранеше тази свобода понякога от самия себе си, тъй като наистина пребиваваше в две житейски полета едновременно – на актьора и на режисьора. Може би и затова актьорите не просто му се доверяваха в процеса на работата, следваха го, разговаряха свободно с него, предлагаха и обсъждаха идеи, питаха, но преди всичко това, или заради всичко това – актьорите го обичаха. Тази любов беше щастлива, споделена, понякога бурна и ревнива, но връзката между Коко и актьорите никога не беше формална, безлична, служебна.
Коко се готвеше за всеки спектакъл методично, стриктно. Той имаше винаги своя режисьорска книга, където понякога съм надниквала зад рамото му, толкова силно ме е изкушавало любопитството да видя как е систематизирал репетиционния процес. Възпитан в традицонната школа на предварителната подготовка, Коко винаги планираше точно колко репетиции ще са му нужни за работа на маса, за поставяне на сцена на отделните чести, за сглобяване, за включване на музика, осветление и технически детайли. В хода на работата много хармонично балансираше между своите размишления и тълкувания, и изработването на действието в активна сценична репетиция. Никога не претоварваше репетицията с многословие, но безпогрешно разбираше, кога на актьорите е необходимо определен момент да бъде обговорен. Често изясняването на такива препъвания по логиката или смисъла той правеше по заобиколни пътеки. Обичаше да разкаже своя асоциация, или да цитира нещо, или понякога споделяше свои преживелици, които съдържат съвсем различна история, но носят някакво настроение. Въобще, той черпеше с пълни шепи от всичко, което беше преминало през него като личност – интимни преживявания, семейни спомени, литературни впечатления, споделени разкази. Повече се доверяваше на разнообразието на живота, отколкото на умозрителните разсъждения. У някой, който го познава инцидентно можеше да остави погрешна представа, че е бил предимно артистичен и интуитивен театрал. Всъщност той беше много културен и образован режисьор, който освен страстта към театъра, беше верен и на литературата. Беше страстен читател. Понякога ме е питал какво чета, искал ми е книги, които са ми харесали, прочиташе ги бързо и винаги споделяше мнението си. Беше критичен читател, в никакъв случай не всеяден.
Обичаше да си води записки, особено когато се обсъждаше неговата работа. Вадеше бележника си и записваше мненията, на художествени съвети също си водеше бележки, правеше го и на пресконференции. Мисля, че това беше негов принципен подход да не пренебрегва ничия позиция, а да я осмисля. В това отношение нямаше никакви предубеждения, всички мнения бяха важни за него, което съвсем не значи, че с всичко се съгласяваше… Тази самостоятелна аналитична работа той вършеше до последно, белият лист беше нещо като негово естествено продължение. Много, много често когато влизах в неговия кабинет го заварвах на бюрото, точно с този бележник да работи върху следващата сцена. Концентрацията му беше респектираща и изпитвах угризения, ако се наложи да го обезпокоя. В подобни моменти, макар, че стаите ни бяха буквално една срещу друга, предпочитах да му звънна по телефона. Обикновено той отговаряше кратко, и след известно време, след като беше приключил се отбиваше за по-дълъг разговор.
В репетицията Коко беше свръх-концентриран. Когато заради болестта му забраниха да пуши, държеше в ръката си цигара и често я помирисваше, сякаш с аромата да замести вкуса…(преди това той пушеше тънки цигари, които държеше много елегантно, по свой маниер). Наблюдавала съм го как се впиваше не само с поглед, но и с цялото си същество в сцената, която се репетира. Лицето му, което само по себе си беше изразително и много подвижно, се превръщаше в уникална картина на отражението. Не можеше да се сдържи, скачаше, тичаше към сцената и очи в очи, плътно до своите актьори правеше конкретните си коментари. Понякога дискретно, полу-тихо подшушваше нещо на актьора. Рядко повишаваше тон, въпреки, че и това се е случвало. Само веднъж го видях да избухне и гневът му беше олимпийски, когато човек от техническите служби, който очевидно, че не проумяваше изнурителната театрална работа си позволи да коментира, че няма да повтаря една и съща сцена… За Коко, който притежаваше завидна издържливост в черния труд на сцената това беше “уму непостижимо”. Всъщност край него само случайно и инцидентно можеха да попаднат такива хора.
Режисурата на Коко беше сплавена от контрастни съставки, които той хармонизираше. Водещо начало за него беше пиесата и нейната собствена конфликтност. Коко обичаше пиеси, които съдържат ярка форма, силно изразен драматизъм и значимост на проблема. “Сръчните” пиеси не го провокираха, въпреки че с опита си, той би могъл бързо да ги постави и то така, че да надстрои и придаде обем, който материалът не съдържа. Той се влюбваше в пиеси, които съдържат някаква “тайна”. Но най-малко като синоним на криминална, или друга интрига. Доверяваше се на големите автори, разпознаваше и силните съвременни пиеси, откриваше и нови български театрални имена. Привличаха го автори, които разгръщат непознатото, търсят човека като загадка. Но най-искрено се вълнуваше от пиеси в които елементите на натура и късове живот се трансформират в поетична фантазия, дори сюрреалност. Не случайно Радичков беше истински “негов” автор. Ценеше емоционалния капацитет на драматургията, но тъй като сантименталното и сълзливото му беше органично чуждо, избираше само материал, който съдържа значим проблем, преживян в ярка човешка история. Доверяваше се на онова, което беше избрал като текст, търсеше неговите хоризонти и собствен драматургичен потенциал, оставаше предан на света на автора. Точно защото умееше да открива такива светове, той поставяше с респект към пиесата. Често е оценявано неговото изключително майсторство в работата с българска драматургия. В това поле приносът му към националния ни театър е най-стойностен и откривателски. Йордан Радичков, Иван Радоев, Никола Русев, Николай Хайтов, Боян Папазов, Константин Павлов – съизмерим с техния писателски талант, Коко прочете пиесите им вдъхновено и артистично, като сътвори ярки, пластични и вълнуващи спектакли, които наистина ще останат сред най-значимото в историята на българския театър. Азарян постави техните пиеси в богат и изненадващ интрепретационен ключ, винаги с ярка театралност и изненадваща форма. Той виждаше българина като достоен човек, чието благородство се излива в самоиронията. Скептичната усмивка, горчивината, която пропълзява и в най-щастливите мигове, а както и жилавият български дух – за Коко това бяха знаци на виталност, на аристократизъм с балканска окраска.
Азарян беше режисьор със собствен стил. Той е ярък пример за фигура на самоизградил се артист, театрал, който сам поставя високите си хоризонти и открива собствени пътища. Често значими хора на изкуството биват поставяни в някаква културна традиция, или естетическа линия, за да се определи по-точно собственото им място. За Коко Азарян подобни връзки са възможни, но и някак ограничаващи. В неговия театрален стил се разпознава стабилният фундамент на класическия подход на режисьора като интерпретатор и концептуалист. Значима пиеса, прочетена в авторско осмисляне на конфликтните сблъсъци и извеждане на собствени идейни акценти и философски хоризонти, изграждане на персонажи, одухотворени от автентично актьорско изпълнение, създаване на сценичен свят – всичко това е валидно за Азарян. Оставайки верен на този класически режисьорски профил, Азарян излиза извън пределите му. Аналитичната линия и строгата постройка на представлението, в неговата режисура винаги са подложени на вътрешно подривни енергии, заложени от самия режисьор. Това не са разрушителни сили, а съзнателно прокарани линии на скептичното начало, разгърнато като смяна на жанра или като отприщване на актьорската импровизация. Този принципен подход на изграждане на спектакъл със стабилна конструкция, която се поставя на изпитания, може да се открие (с различна интензивност) през целия му режисьорски път.
Коко имаше чувство за хумор, имаше и чувство за импровизация. Тези две начала хранеха най-фината страна на неговия талант, онази, която пребиваваше в поезията и мечтата. Както личността му, така и спектаклите му носеха винаги в себе си комичното и лиричното, съчетани в естествена прегръдка. Може би затова автори като Чехов, или Радичков бяха сред най-любимите му, чрез тях той можеше да изкаже драматичното напрежение на индивида, който оцелява в бурните води на живота, стъпил в малката и крехка лодка на надеждата.
Сред спектаклите на Коко от последното десетилетие на живота му, създадени в Театър “Българска армия” особено са ми скъпи “Буре барут” от Деян Дуковски (първата ми работна среща с него), “Бая си на бълхите” от Боян Папазов (първата пиеса от своеобразната трилогия, която Боян написа след промените в България), “Трамвай “Желание” от Тенеси Уилямс (символиката на заглавието съвпадна с началото на неговото тежко житейско изпитание), “Чайка” от Антон П. Чехов (най-съкровеното му признание пред публиката) и “Колекцията” от Харолд Пинтър (последният му спектакъл на сцената на Армията, неговото сбогуване с любимия му театър). Във всеки от тези спектакли имам любими моменти, свързани със силни преживявания от репетициите, или от представянето им пред публика.
Спомням си как Коко мечтаеше да има истинска жива музика в “Буре барут” (1999), виждаше на сцената цял оркестър, който чрез непосредствено изпълнение да постави акценти в суровата фактура на драматургията. Разбира се, това изисква друг постановъчен бюджет… и Коко се примири с музика на запис. Когато спектакълът беше готов и имаше бурен успех, в София гостува представлението на един друг голям български театрал от европейска величина – Димитър Гочев беше поставил същата пиеса в Общинския театър в Грац (Австрия). Всички много харесахме неговия спектакъл, там той беше включил и великолепната Златина Тодева, както и Самуел Финци, но онова което обсъждахме с Коко беше живия оркестър с балканска музика, който придаваше пищно и красиво звучене. Очевидно, че някои идеи витаят във въздуха… И все пак, за мен постановката на Коко беше по-вълнуваща, тя буквално хващаше за гърлото с резките обрати, в които незабележимото в живота се превръщаше в грозна проза, а обикновените хора безпристрастно извършваха страшни злини. Коко беше включил почти целия мъжки състав на театъра, и понеже структурата на пиесата не извежда нито един персонаж на преден план, всички имаха еднакво участие – кратки сцени, изискващи максимална актьорска концентрация и ангажираност. В хода на действието всеки от жертва се е превърнал в палач. Финалната сцена Коко реши като хоро на тези погинали нелепо млади мъже – когато захванати през кръста, те се явяваха пред публиката и се усмихваха широко и ведро, този колективен образ добиваше измеренията на истинска трагическа ирония. Залата буквално се взривяваше от аплодисменти, толкова автентично се припознаваха зрителите в суровата и тръпна красота на това балканско хоро.
“Бая си на бълхите” (2001) е моя голяма любов. Току-що бях постъпила в театъра, когато Боян ми даде пиесата с въпрос към кой режисьор да се обърне. Когато я прочетох нямах никакво колебание, че това е материал за Коко. Той наистина се потопи в дълбоките въртопи на тази сложна пиеса. Спомням си, че на първия прочит пред актьорите Коко силно се вълнуваше, вълнението му се предаде на всички и когато свърши да чете, се възцари дълго мълчание. Както винаги той даде думата на всеки да сподели първите си впечатления. Актьорите се затрудняваха да изкажат мнението си, пиесата ги стъписа. Деян Донков каза: “Почти нищо не разбрах, но много ми хареса”. С този спектакъл Коко продължи една своя дългогодишна и изключително плодотворна линия. Пиесата му предлагаше богати възможности да разкрие както тъмната страна на човека, така и да му даде шанс за спасение. Характерната за него страстна ангажираност с индивидуалното и уникалното у човека, тук се преплете с темата за фамилната, социална и национална предопределеност. Актьорите оцениха по достойнство сериозното драматургично предизвикателство и в истинския смисъл на думата имаше синхрон и единение в целия екип. В зората на новото хилядолетие Коко направи спектакъл, в който равносметката и пророчеството имаха равен дял. Отново детайл, свързан с музиката се явява в спомените ми за този вълнуващ спектакъл. В пиесата един от персонажите (Лазар), буквално се преражда за нов живот благодарение на своя предан приятел Бедрос, отрича се от баща си (чието нерезкрито престъпление виси като проклятие над него и потомството му) и заявява, че ще кръсти детето си на своя духовен баща и покровител. Коко искаше в спектакъла да звучи арменската песен “Крунк” (“Жеравче”). Той обясняваше, че за арменците тя е като нашата “Я кажи ми, облаче ле бяло”. Едно прекрасно арменче я изпълняваше на финала на спектакъла и възцаряваше светла тъга. Но няколко дни преди премиерата, детето се разболя, постъпи в болница и остана да звучи гласът му на запис. (Образът на детето, който се явява като копнеж по надеждата и спасението, Коко пренесе в своя последен спектакъл “Вишнева градина”, където на финала едно момченце, яхва своето дървено конче и се залюлява във вечния кръговрат на живота и смъртта.)
Никак не е случайно, че точно в музиката кристализира най-яркото вълнение от театъра на Азарян. В “Трамвай “Желание” (2006) любовта на Коко към тъжната и страстна емоция на тангото се изля с пълна сила. Стефан Вълдобрев (негов любим ученик и предан сътрудник в много представления) написа и изпя прекрасна носталгична песен, преплитаща темата за любовта и желанието с темата за смъртта. Поезията и музиката синтезираха компресираната емоция на пиесата в красив миг. Коко чувстваше силата на музиката и умееше да събере линиите на различни теми и персонажи в сценичен образ, който носи автентично вълнение и говори повече от всякакви словесни тълкувания. В тези мигове той наистина превръщаше театъра в поезия, преобразяваше сцената в митична територия, повдигаше прозата на живота в одухотворена материя. “Елисейските полета” – трамвайната спирка на, която слиза Бланш Дюбоа от иронична бележка за американизирана претенциозност се превръщаше в мрачна и безнадеждна зона на покрусата.
Коко умееше да въведе публиката в най-високото измерение на театъра, в пространствата на разредения въздух, където илюзията придобива ефект на най-осезаема реалност. В “Чайка” (2007) той създаде незабравимата сцена от четвърто действие – д-р Дорн, който се е върнал от Европа, пуска на грамофона плочата, която е донесъл. Той поднася цигари на всички, поднася им и огънче. Разнася се чувствен женски глас, който пее фадо. Всички притихват, вглъбяват се. Кълбетата цигарен дим разстилат синкава мъгла над тяхната смълчана красота. Сцената трае няколко минути, точно колкото е дълга песента. Няма да забравя репетицията, в която Коко създаде този образ. В деня на премиерата Коко беше помолил в стаята на чакащите артисти да пуснат точно тази музика и с няколко думи благодари на екипа и подари на всеки програма, с индивидуално посвещение. Театралите наистина лесно се просълзяват, но в тези минути преди премиерното представление всички, наистина всички не удържаха сълзите си. Коко се прости със своите актьори, чувстваше, че това може да бъде последният му спектакъл на сцената на неговия театър. Съдбата реши друго. Той успя да направи великолепната пиеса на Харолд Пинтър “Колекцията” (2009), която съчета и с едноактната “Гара “Виктория”. Получи се прекрасен спектакъл, в който сложната двусмисленост на пинтъровия свят изрази Коковото пребиваване в мистичните измерения на човешкото битие, където реалност и сюрреалност превръщат живота в наистина неразгадаема тайна.
Благодарна съм на съдбата, че ми даде шанс да общувам и да работя с такава талантлива и артистична личност. Всъщност съм благодарна на Коко, защото на него дължа поканата за работа в Театър “Българска армия” като драматург… Благодарна съм му за вълнението, което ни е подарил чрез своя театър. Благодаря ти, Коко!
Венета Дойчева

Доц. д-р Венета Дойчева е преподавател в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” по Театрална критика и Теория на драмата. Учи в СУ “Климент Охридски” (Право – 1980/1981), получава магистърска степен по Театрознание (1986) в НАТФИЗ и магистърска степен по Междукултурни връзки и междукултурен обмен в Университет Париж 3 – Сорбон Нувел (2005). Специализира във Франция (Париж, Лил). Работи като драматург в Театър “Българска армия” (1998 – 2011). Автор на множество рецензии за театър, публикувани в периодичния печат, участник в разнообразни международни проекти, фестивали и конференции. Сътрудник на Международния театрален фестивал “Варненско лято” (1998, 2012). Автор на книгата “Думи и Еринии” (2010). Съставител и редактор на сборник съвременна българска драматургия “« Théâtre Bulgare d’aujourd’hui », Cahier de la maison Antoine-Vitez sous la direction de Veneta Doytcheva, éditions « L’Espace d’un instant », Paris, 2007

 

About asenterziev79

Асен Терзиев е театровед с интереси в областта на театралната теория, история и критика, както и на театралния мениджмънт. Главен асистент по История на европейския театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където завършва „Театрознание“ (2002) и защитава докторска дисертация (2010). Има над 100 публикации в специализираните издания и рубрики за театър (сп. Homo Ludens, в. Литературен вестник и др.). Главен координатор на Международен театрален фестивал „Варненско лято”. Дебютната му книга "Театралността - езикът на представлението" (изд. "П. Венедиков" 2012) е отличена с наградата "Икар" за критически текст. Покажи всички публикации от asenterziev79

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: